У нас никой не обича да му казват истината

ЛИДИЯ АНАСТАСОВА е първата жена драматург в Софийската опера в продължение на 12 години и първият музиколог в ръководния й екип. Николай Лилиев, Димитър Пантелеев и Иван Радоев са били предшествениците й на този престижен някога пост. Още дванайсет години е работила в Националното радио. Писала е критически статии за повечето периодични издания, а първите й студии излизат в сп. "Пламък" и "Септември". Била е член на творческите съюзи на композиторите, музикалните дейци и на журналистите. На 14 октомври председателката на Съюза на ветераните социалдемократи навършва 85 години - възраст, с която именитата общественичка се гордее, защото целият й житейски и творчески път е осеян с неравни, но спечелени битки. И някак естествено разговорът започва по нейна инициатива.
"Ако историците най-после стигнат до признанието, че трябва да определят точно  събитието Девети септември, то това е преврат, необходим на целия народ. По онова време не се деляхме толкова на партии, а казвахме: "Той е прогресивист, той е наш!". Българинът си е републиканец по природа, трябваше да дойде републиката. Още през 1911 г. в Народното събрание социалдемократите Янко Сакъзов и Кръстьо Пастухов държат реч, 4 часа единият, другият час и половина, за същността на републиканското управление и че то е много по-подходящо за България. Самото събитие е политически преврат - това е най-точното определение според мен, която съм живяла в три режима и имам картината на всеки пред себе си. Трябва да признаем обаче, че се случи най-лошото - изкривяване на истината. Но да отричаш събитие заради последиците, нямаш право."

- Загуби ли политиката от факта, че потомствената социалдемократка Лидия Анастасова стана музиколог?
- Другите ще преценят. Някак неволно ми дойде да ви кажа мнението си за датата 9 септември, защото чувам много ругателски думи. Не събитието, не в първата крачка е вината, а в последвалото - изкривяването на истината, диктатурата, болшевизъм. Бях обследвана 6 месеца от идеологическата комисия на Държавния съвет при първото ми уволнение от операта. Директорът искаше да ми наложат забрана да пиша, защото пиша "антикомунистически". Не се заинтересувах кои са в комисията, казах си: "Аз съм права, ще докажа, че не е вярно твърдението!". След време разбрах, че съм спечелила "битката", но не ми е съобщено и никой не ме е потърсил да ме възстанови на работа.
Бай Филип (Кутев-б.а.), който много бащински беше настроен към мен, ме изпрати в Румъния с двама композитори - Боян Икономов и Атанас Бояджиев, по повод седмици на румънската музика. Там културното аташе на България - дама с интереси и разбиране към култура и литература, казва: "Чудех се какво да ви предложа, за да ви благодаря, какъв език говорите?" Франкофони сме, отговаряме с Боян Икономов. Чудесно, възкликна дипломатката, има "Малкият принц" на Екзюпери в кукления театър - с единствено действащо лице, а куклата е принцът. Предложих го на още един българин, тук е Сава Гановски!
Познавах го много добре от татко, който веднъж ме повика в сладкарницата, където се събираха, и нареди да отида в голямата аптека на Белослатинци на ъгъла на "Аксаков" и "Раковска", за да потърся господин по описание. Трябваше да му предам: "Татко ми Петър Анастасов ме изпрати да ви кажа, че е уредил въпроса и няма да ви интернират тази нощ, спокойно се приберете вкъщи и скъсайте заповедта!"
Така се запознах със Сава Гановски, а татко всъщност беше от седмината, които Съветската легация канеше редовно на 7 ноември. Това са Сава Гановски, Тодор Павлов, Асен Златаров, леля Мария (така наричаха председателката на дружеството на жените с висше образование, на която така и не научих фамилията, защото тя не я съобщаваше от някакви съображения), Григор Чешмеджиев. Оттам се познаваха с Гановски и бяха големи приятели.
След много години се срещаме в Румъния и като чува фамилията ми, пита: "Анастасова, каква беше ти, откъде ти знам името?" Секретарката отговаря: "Драматург на Софийската опера." Попита и за малкото име, а аз му припомних чия дъщеря съм и че съм онова малкото момиченце, което му съобщи за отмененото интерниране. "Изобщо не сме се сетили нито аз, нито Тодор (Павлов-б.а.), теб ли обследвахме? Ама ти спечели единодушно, всички гласувахме да бъдеш върната в Софийската опера, установи се, че си наклеветена. Не ти ли се обадиха, наредихме да те възстановят на работа?"
- Защо така е било и остава същото до днес - у нас не обичат мислещите и талантливите?
- Така е! Необяснимо, цял живот бях гонена и са ми пречили. Давала съм най-различни анотации за книги, но трябва творческият съюз да ми даде някаква подкрепа. Имах изследване на Верди в София и исках да го завърша с цяла България. Отказаха ми. По-късно подготвих 4 тезиса за оперното изкуство като театър, подадох молба - и това остана неосъществено. Направих малка книжка "Оперното изкуство" - популярно четиво, и от издателство "Музика" колега ми предложи да я възстановя и разширя, и пак в популярен стил, но много по-подробно, и там ме отрязаха. Не можеше без разрешение от творческите съюзи, те държаха нещата. Предложението на проф. Асен Найденов за енциклопедичния речник на българските певци също остана без последствия - дойдоха събитията от 1989-а, издателството спря, а успях да ги убедя (с настояването на Асен Найденов и Мишо Хаджимишев) да добавя диригенти, режисьори и художници, за да стане завършен труд. Готова съм, казвам, но трябва да ми се дадат страници. Всичко спря след събитията, издателството не знаеше накъде ще върви и какво ще става занапред.
- През колко реформи като последната е минала българската музикална култура?
- Участвала съм във всички реформи без последната, в комисии, и съм настоявала да разделят операта от оркестъра. Защото обикновено директорите даваха ухо на оркестъра и оперните театри с мъка успяваха да си наложат репертоар и нови постановки. Винаги филхармониите водеха. И тогава ги разделихме. Не може оркестър да го товариш симфонична музика да свири, да търси брод за развитие и същевременно всяка вечер да е в кошарата на операта. Това е немислимо, ако е можело, в целия свят щяха да го направят.
- Но го направиха - нито оперен, нито симфоничен оркестър, а сега и симфониети...
- Като разделихме навремето филхармониите, от София, от Варна, от Пловдив през лятото обикаляха из районите си и из страната и изнасяха популярна музика и запознаваха обществото с музикалната класика. Аз пътувах само в понеделник, тогава бе моят почивен ден, когато тук няма спектакъл. Това са скъпи спомени. В Бяла, Русенско, бях с Надя Афеян, Юлия Винер, Димитър Димитров, цигулар, пианист, и отиваме при директора на училище да разреши използването на салона. Той такава музика не слушал и не дава училището за три лекции - за деца, ученици и гражданството. А аз водя и петима музиканти! Не, водех още Лиляна Кисьова и Видин Даскалов. Вървяхме по Дунава - Видин, Лом, Свищов, Бяла, Русе. Сбогувах се с директора в Бяла и тръгнах да търся партийния секретар на града. По пътя от байчото на читалището разбрахме, че малкият роял се съхранява от главния счетоводител на банката! Със заповедта от Министерството на просветата отидохме при партийния секретар, който едва ни прие, но се съмняваше как ще вземем пианото... Обади се в банката и сами си примъкнахме пианото в читалището, а счетоводителят тича след нас.
- Музикалното изкуство дали ще оцелее и сега?
- Няма да оцелее, ако върви по този път. Всичко даровито, което може да излезе навън, излиза - тук няма хляб, няма редовни концерти. Боли ме, като чуя много даровит човек! Разбиха оперните театри, разбиха филхармониите... Преди 20 години пак се направи опит за реформа - едни теглеха към филхармониите, други към оперите, трети към камерни състави, страшно голяма битка се води и направихме опипом реформа, за да не пострада това, което бяхме създали и постигнали. Помните телевизията като постави въпроса за най-големите български събития и журналист, който не е музикант, говори, че "нашата певческа школа е най-велика". Не е певческата школа, господине, а певческият глас - това е нашата земя, която ражда самородни, самобитни, саморасли гласове. Няма ги в целия свят. И не е само един глас. Италия се хвали с тенорите, Русия с басите, но техните баси са особени, школата ги превръща в звучащи попски. А ние? Сопрани, мецосопрани, тенори, баси, какви баси имаме! Шаляпин прави първата огромна реформаторска крачка в областта на оперното изкуство, но Борис Христов я доразви докрай! Това е нашият Борис! Защо не си ценим хората? Борис е рядко интелигентен човек, той има дадено актьорско майсторство и работи като драматичен артист. Чух го в "Саул и Давид" - той там пее на английски и развива цялата певческа линия на спектакъла на базата на речитативното пеене. Чуйте го в "Борис Годунов" как се лее! Ами песните на Мусоргски - удивителен е! Щяха да ме уволнят дисциплинарно в Радио София заради Борис Христов, там работех, след като за трети път ме уволниха в операта.
- Била сте на свободна практика при социализма, как ставаше тогава това?
- Много пъти съм писала под псевдоним от времето, когато ме разследва за пръв път Държавния съвет. Но този Държавен съвет после ми даде златен "Кирил и Методий", а на безпартийни не даваха, стигаше се до сребро.
- Излиза, че и нивото на политиците тогава е било по-високо от сегашното?
- Да, в интелектуално отношение.
- А какво губи и държавата, и публиката, младото поколение от пестенето на пари за култура вече 20 години?
- Нямат отношение към културата, затова пестят от нея и го правят с лекота. И чалгата така хубавичко се наложи? Какво е това поп фолк? Смешни, жалки опити и ти казват: "Ами народът го иска!" А вие дадохте ли на този народ, какво дадохте, питам аз? Всички телевизии до една какво дадоха, откъде да дойде у младите възпитание и отношение към културата?
- Кои са петте най-големи, знакови личности в живота ви - в политиката и в изкуството?
- Не мога само наши да назова. И Асен Златаров обичам много. Привързана съм към Кръстьо Пастухов - цялата политика, след като влязоха германците в България, той я водеше с петорката. Направихме разширен акционен комитет за възстановяване на Търновската конституция. Отначало комунистите страняха от нас, но бай Кръстьо успя. Всъщност, ако кабинетът на Муравиев беше станал с хора от цялата политическа общественост, в България щеше да е друго! Когато Муравиев иска от бай Кръстьо да стане вицепремиер, той каза: при условие - двама комунисти министри. Голям спор става и за съжаление не можаха да проумеят тогава истината. До днес продължава това политическо късогледство! Не мога да кажа само 5 души. Ето - вторият кабинет на Андрей Ляпчев е бил най-демократичният у нас, как да го отмина?
- Писала сте писмо до Вълко Червенков, за какво?
- Стажувах в Радио София и търся едни плочи за илюстрация. Понеже познавах от дете радиото, ме пращат долу в мазето. Всички плочи на Вагнер, на Бетовен, дирижирани от Вилхелм Фуртвенглер, натрошени на пода - стъпваш по плочите, все едно върху мъртъвци. Цялата се разтреперих. И сядам да пиша писмо до Вълко Червенков, току-що поел поста. Слагам му изрезка от "Советская культура" с програмата на Радио Москва. Вагнер, Бетовен ги подчертавам с червен молив и пиша: "Те, които дадоха милиони жертви в тази жестока Хитлерова война, пускат тази музика, а ние защо я спираме?" Не я пускат, но защо унищожават плочите? Утре ще потрябват, луди пари ще ни трябват да ги възстановим и няма да успеем. Червенков прати Баненкина (най-доверения му съветник тогава) у дома. Всичко й разказах. Тази жена ми е помагала три пъти в много решителни моменти.
- Колко пъти са ви "уволнявали"?
- Много. Заради статиите ми за Париж, чрез които изнесох истината за турнето на операта във в. "Отечествен фронт", Марин Големинов е поискал уволнението ми с ултиматума: "Или аз, или тя!" От Боян Трайков пък искаха да ме уволнява от радиото затова, че са чели моя статия по Би Би Си - Лондон, подслушвателите уловили излъчването, а статията бе публикувана във в. "Отечествен фронт". Опънах се тогава и му припомних кой спаси и защити Вера Кирова от уволнение години по-рано за това, че беше нарекла пред всички колеги руската педагожка, работила с балета на Софийската опера, "руска свиня". Помолих го да направи проверка как е стигнал текстът в Лондон, защото подозираха, че аз съм го изпратила или диктувала по телефона.
- Кой унищожи критиката? По какво се различаваха критиката и медиите, пишещи за изкуство през годините?
- В известен смисъл критиката се диктуваше, за съжаление. Доста хора - критици, даваха ухо и може би това оказа влияние. Но по-голяма роля за този грешен подход към критиката има фактът, че журналистиката се впусна в жълтото отразяване. Нароиха се пенкилер писачи, които "разбират" от всичко. Започна да се внушава, че професионалните критици си служат с марксистко-ленинска естетика, което не беше истина. Освен слушащите "отгоре" имаше много подготвени критици. Едно изкуство не може да получи признание и резонанс за успехите му, дори да не са изключителни, ако пресата не каже нещо. Сега всяко събитие се отразява като новина или репортаж с едно-две мнения без отношение. Моите статии са все големи, дълги, а сега, дори където се пише за култура, това са информационни текстове - отразяващи случилото се, а не анализиращи го. У нас никой не обича да му се казва истината...