28 Март 2024четвъртък12:16 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Имена

Този странен поет

Кирил Кадийски - елитарен, интелектуален, по-малко емоционален, отколкото мисловен

/ брой: 127

visibility 1360

Найден Вълчев

Огромното дело на Кирил Кадийски - преводите му на френска поезия и преводите му на руска поезия - е дело известно, популярно, признато, по достойнство оценено, защото е професионално претворяване, художествено съхраняване на френския и на руския автор в мъчната словесна игра оригинал - превод.

За да се получи добър превод на стихотворение, се искат знания, усет, дарба, можене, труд и звучен български език. Нашият преводач ги има, речта е подвластна на неговото перо, преводите му са художествени, качествени, той може да превежда поети, защото е поет.

Добре де, елитарен, интелектуален, по-малко емоционален, отколкото мисловен. А щеше ли да бъде по-добре да не е елитарен, а елементарен? На него са му чужди ой-ла-ри-пи куплетстването, банално патриотарските възгласи, хрумването му е мисъл, образ, метафора. За да можеш да усетиш неговата партитура, не трябва да са ти тера инкогнита Одисей и Вергилий, княз Игор и Пенелопа, френската бездна от поети и руската вселена от лирика и епос. Той бива в света им, когато умът му и перото му боравят с тях, с тях и с другите живее и изгражда своя духовен свят, в който дишат, казват ни и ни изпълват с внушения стихове като:

...така затворникът очаква лунните клавиши по стената

и цяла нощ на слънцето - единствено за слънцето - той свири,

Или:

О, не забравяйте, тирани, поета горд да наградите.

Не трябва много - само роза, кървяща роза на гърдите,

Или:

Изтрий с език, о, слънце,

студената следа от охлюв реактивен

по зелевия лист на небосвода...

Някъде към 60-те години на миналия век сред имената на начеващите поети започна да се появява и името на Кирил Кадийски. Студент по руска филология, кюстендилско момче, кипящо от енергия, образовано, ерудирано за възрастта си, явява се със стихотворения, доста различни от стихотворенията на другите. Няма при него звеноводки и социалистическо съревнование, общност и задружност, него го влече самотата на студентската мансарда, книгите на нашите и чуждите поети, виртуозите на стиха. Ще видим плодовете на това влечение и съзнателно предаване в плен на него след години и тези плодове са голямо богатство на етажерките на българската култура. Изискано, висококачествено. На младежа от небето му е дадено да вижда, забелязва, селекционира от житейските факти онези зърна и заряди, които ще събудят мисъл, ще го провокират да й даде образ, мисълта и образът ще излъчва излъчват внушение и ще зарадват или натъжат читателя. Авторът и читателят ще си разговарят, няма да се разминат, защото словото на поета е вълнуващо, школувало се е при Яворов и Верлен, Ахматова и Фурнаджиев, Лермонтов и Лорка. Тук могат да се изредят много имена от българската поетическа школа, обичана и щудирана от него, както и от чуждите, с които той просто се е сраствал в преводаческите си нощи.

Казаното в думите води зад тях във времето, когато човекът/човечеството все по-дръзко се намесва в естествения живот на природата, в диханието й през епохите - и винаги за добро ли е? А погледнато във вселенски мащаб, над разкопките, разбираме от стиховете на автора,

че са нищо нашите съдби

и че светът крепи се само на руини.

Поетът иска душата му да е акция, той да си остане тук - "сред петли и хлопки на овце", когато снежи, когато съзнава, че не ни убива нас смъртта, животът ни убива, че пред килера на всемира алчнее всеки богаташ, а октомври весел като клоун риж е тръгнал на гастроли по света. Този свят е богат и пъстър, поетът го взема като даденост и през своята творческа призма ни го предава като картина, зад която има следствие.

Клошарът е седнал

и в мрачината как да разбереш

дали на коленете панталонът му съдран е,

или са кръпките на тежките му длани;

Квичи прасе - навярно го събарят,

за да му сложат коледен гердан;

Вертолет минава ниско

и сянката му - синкава лисица - тича по снега...

Кадийски е толкова щедър на метафори, че ни затрупва, задъхва ни с тях. Те като облаци се срутват върху нас, взривяват мозък и емоция, трептят и говорят. Авторът вижда как изскача "някакъв заводски кран - ръждив птеродактил"; "люляците с грохот от ухания" се събарят върху него; сред тази необикновеност идва снегът, "дърветата... са тръгнали на баня, целите увити в бели чаршафи"; "като нощна стража времето минава по паважа от превити хорски гърбове..." Сред парадоксите и авторските абсурди луната е "буца дъхаво масло", но и "воняща... дупка на стар клозет"; блясва светкавица: небето - "син подут тумбак - си разтваря ципа, руква дъжд, на своя свят убог и на всичко, сторено от нас, пикае Бог..." Поетът е "разпънат на дъгата", спомня си как

в кристалните чаши на гласовете си млади

наляхме залеза и като спасително лекарство го изгълтахме,

но чашите се пропукаха...

А пък сред тези млади гласове

Нощта отваря своя бар;

Пан с червени мустаци надува бронзови флейти;

Пияницата по кривия стълб се катери

да пие бяло вино

от чашата на мокрия фенер;

Клошарът ще се върне

под своето небе - някой мост на Сена;

Още ли не проумя светът?

Хората, жадуващи за слава,

колкото и да се извисят -

все над тях небето си остава.

А ние и светът -

все грабим от живота; а накрая господарите на нищото сме ние...

Това са редове от "Небесни концерти", писани, когато е на 20-22 години, от "Ездач на мраморни коне", от "Пясъчно време", от "Перо от феникс", от издадените пет тома от издателство "Захарий Стоянов", от анкетата на Светлозар Жеков с автора, от неговите "Палимпсети" и нови издания в "Нов Златорог". Интересен е неговият свят, образен е, метафорите събуждат читателско продължение.

Кирил Кадийски е студен, мисловен поет. Студен - ами язди мраморни коне, мраморът може да е хладен, студен, но и вечен. Поетът тематично общува с трайни, непреходни мисли, образи, герои. Той е книжна душа, но нито може, нито иска да бъде изолиран от деня, от делника, беше казал, че жадува навсякъде да иде и да бъде, и като бродя през галериите на книгите му, виждам, че е и при Айфеловата кула, която "крачи като син жираф", и при библейските притчи - често пъти при Господ, Бог, божия агнец, при знаменити художници - наши и чуждестранни, при композитори, които населяват планетата, духа, виденията. Той е и на "Сточна гара", и при "човекът, който върви по земята", и при "Розоварната", и в "Квартал Обеля", съзнава, че "мъжът е силен, а жената топла, че останал без душа човекът/ бутилка празна." И продължава: "всичко тук, което не пълзи, накрая пада"; "уста, която много често се отваря, я натъпкват с пръст"; натъжава се, когато стига до:

А и какво е всъщност нашето прозрение,

щом колесницата вселенска вече се е преобърнала

и - колело изхвръкнало - земята се върти...

При Кадийски има три натрапчиви неща, които го преследват непрестанно. Това са мракът, дъждът и тополите.

Ето ги в "строшените стъкла на пролетния дъжд", ето го дъждът при капчуците, които "цяла нощ коват ковчега на умиращата зима", ето го дъждът - плаха ръмка, която шуми, ръми, обилно плиска, плющи, ходи по покрива, когато някаква кола прорязва с дългите си фарове нощта... Той "с ламаринен звън се сцежда", в провесените му повесма "самолетът е червеноперка в мрежата на старче, а старчетата крият отломки младост в своя дом студен..."

Ето го мракът, където в тъмната му постройка се приютява чувството, сгушва се в раковината на мрака утринният мрак, който като мъжка рима се мярка тук и там, но, слава богу, не прави стиховете мрачни...

Ето ги любимите авторови тополи, които са "ракети със зелена маскировка"; "горят - обезумели богомили"; "пламнали пъстърви"; "попове с избелели смачкани раса"; които отварят пред поета "зелен каньон" и ми харесват, когато са "зелените тополи на Сезан" и не ми харесват, когато авторът ги рисува като щръкнали зелени фалоси, още повече под небе, където луната е захвърлено цукало, и не знам още какво в провокативните капризи и прищевки на среднощния поет Кадийски иде от кадия - съдия. Криво да седим, право да съдим. При цитираните преди миг несимпатични сравнения авторът добавя и комина, който "пръска свойта сперма от гъст и лепкав дим"; брястът пък - "зелената си сперма"; "капе луна през клонака" или "някой в снега се е изпикал" и този някой "хоризонта ще одриска..."

За автора чайката е "отхвръкнала фуражка от окървавената глава на утринното слънце"; тръстиките са "зелени чапли, нагазили покрай брега"; голото дърво е "разплетена прогнила кошница"; "звездният коминочистач завръзва за въжето си луната - готви се да чисти есенните комини"; дърветата се мъчат да закопчаят своите прозрачни дъждобрани, но жълтите им копчета се късат, някой прасва с търнокопа си на слънцето гледжосаната делва и разпиляват се жълтурчета в наболата трева, но свършва паркът и луната - прилеп жълт - от клоните изхвърча.

Поклонник на сонета Кадийски е и негов рушител. Ронсар, този Ронсар, за когото казват, че коренът му бил от Родопите, та той бил му казал, че сонетът е композиция от четиринадесет стиха, но нашият закононарушител понякога го прави и петнайсетстишен - "опашат" сонет, и седемнайсетстишен - и в това отношение е безгрижен като френски художник на три чашки абсент.

И какво в края на това обилие от приказки и сравнения, съгласия и несъгласия ще кажа за този често странен и ръбест саможивец, антистандартник, особняк, дързък провокатор за мисли и продължения на стиха му?

Ще кажа, че е ярко име сред поетите на съвременната българска литература.

Без паспортна проверка за пътуващи от и за шенгенски държави

автор:Дума

visibility 149

/ брой: 59

Светофарите с различни сигнали за посоките

автор:Дума

visibility 158

/ брой: 59

Върнаха 48 млн. лв. от аванса за правителствения комплекс

автор:Дума

visibility 135

/ брой: 59

Протест в Унгария срещу корупцията

автор:Дума

visibility 151

/ брой: 59

Педро Санчес против независимост на Каталуня

автор:Дума

visibility 118

/ брой: 59

Израел ликвидирал командир №3 на Хамас

автор:Дума

visibility 123

/ брой: 59

Накратко

автор:Дума

visibility 115

/ брой: 59

Рецепта за катастрофа

автор:Дума

visibility 148

/ брой: 59

Пътят надолу*

автор:Валерия Велева

visibility 127

/ брой: 59

Цялата соросоидна сган - вън!

visibility 146

/ брой: 59

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ