ТЕАТЪРЪТ НА САЛВАДОР ДАЛИ

Бунтарството винаги е било в кръвта на великия художник, график, дизайнер, декоратор, скулптор, сценарист, писател, актьор и неуморен мистификатор Салвадор Дали. Всичко, което създава или извършва в живота си, винаги е предизвикателство към общоприетите възгледи и норми. В наше време, когато навсякъде тържествува посредствеността, всичко значително, всичко истинско трябва да плува или встрани, или срещу течението, убеден е той и превръща тази сентенция в свое жизнено и творческо кредо. Артист в живота, творец в ателието, имитатор и провокатор, писател сред художниците, художник сред писателите, Салвадор Дали отрано превръща живота си в театър, а себе си - в ярък и даровит актьор на житейската сцена. А театърът, сцената и актьорите винаги са били негова слабост и поле за изява на многостранния му талант.

Ескизи за декора и завесата на "Ромео и Жулиета", 1942

Подобно на много от водещите фигури на модерното изкуство, и Салвадор Дали открива в театъра ново и предизвикващо въображението поле за изява. Може да се каже, че целият му творчески път е белязан от интерес към театъра, а работите му несъмнено допринасят за съществени промени във визията на модерния театър. Художникът започва своята авантюра в театъра още през 1927 г., когато създава декорите и костюмите за "Семейството на Арлекин" от Адриа Гуал в "Театро интим" и за пиесата на своя приятел Федерико Гарсия Лорка "Мариана Пинеда", представена от трупата на Маргарита Ксиргу в "Театро Гоя" в Барселона. Работите на Дали и за двете постановки са повлияни от модернистичните архитектурни виждания на Льо Корбюзие - за "Семейството на Арлекин" той избира строгите линии на модерния град, но все пак оцветени от весели и забавни реклами, а сценичната среда за "Мариана Пинеда" е малък площад, обграден от бели къщи, създаващи атмосфера на "абсолютно спокойствие и естественост", както по-късно самият той отбелязва.
От края на 30-те до началото на 60-те години Дали сериозно работи по създаването на редица балетни постановки, като се изявява не само като създател на декорите и костюмите, но и на либретата, започвайки с "Вакханалия" и "Лабиринт", поставени от Леонид Масин в Метрополитън опера в Ню Йорк през 1939 и 1941 г., и завършвайки с "Гала-балет", постановка на Морис Бежар във венецианския "Театро Фениче" през 1961-ва. Декорът за сюрреалистичния балет "Вакханалия", който в програмата към спектакъла Дали определя като "първото параноично представление", представлява бял лебед, символ на любовта, с разкъсана гръд, в която се вижда странен храм, а около него са разпръснати останки от скелет на фон от фантастичен пейзаж. Това изображение, което по-късно художникът превръща в живописно платно, служи и за завеса в началото на спектакъла, и за основна сценична среда на халюцинациите и фантастичните преживявания на героите, сред които са богинята Венера, певицата Лола Монтез, един мазохист и жена му.
Но може би най-впечатляващата, а вероятно и най-известната творба на Дали, създадена за театъра, е декорът на балета "Лабиринт", поставен от Леонид Масин по неговото либрето, вдъхновено от античния мит за Тезей и Ариадна. Огромният човешки бюст с вход-арка в центъра на гърдите е представлявал фонът на сцената, на която се е изпълнявал балетът. По-късно, превърнато в живописно платно, произведението, вече наречено "Душата на човека", е изложено в една от залите на Театъра-музей на Салвадор Дали. Интересът на художника към театъра не прекъсва и докато живее в Америка, той продължава да работи в областта на сценичния дизайн, създавайки през 1944 г. декорите за балетните постановки "Безумният Тристан" и "Ромео и Жулиета", проектира много декори за спектаклите на "Кафе де Чинитас", но също така прави серия илюстрации към Шекспировия "Макбет" или създава декорите за сцените на кошмарите във филма на Алфред Хичкок "Домът на доктор Едуърдс".
Още в първите си театрални работи Дали проявява силен интерес към строгите архитектурни форми, съчетани с фантастични детайли и внушаващи тайнствени елементи като кутии, торби, кости и т.н. Този своеобразен театрален "почерк" на художника проличава, както в декорите за балета по музика на Мануел де Файа "Тривърхата шапка" в нюйоркския "Зигфелд тиътър", върху който художникът работи през 1949 г. с трупата на прочутата испанска танцьорка Ана-Мария, където той създава фон, изобразяващ планина във формата на китара или бяла къща в средиземноморски стил, но с триъгълни прозорци, така и във виждането му за спектакъла "Чувалите на мелничаря", където и декорът, и костюмите представляват чували с брашно.
Работата на Салвадор Дали в театъра и за театъра се отличава, както впрочем и всичко, което е сътворил този многостранно надарен артист, с ирония и парадоксалност, слети в едно цяло. Независимо от удивителната и може би чудовищна еклектика, от съединяването на несъединими тела, от смесването на разлети и твърди форми, деформирани предмети и образи, композициите му са построени по академичните правила на театралния дизайн. Вечната му привързаност към театъра най-накрая намира и своя абсолютен материален израз в създаването на прочутия театър-музей в родния му град Фигерас. На въпроса "Защо точно театър?", художникът отговаря: "Къде другаде, ако не в родния ми град, би трябвало да се съхраняват и да живеят най-екстравагантните и най-фундаменталните ми творби? Останките на градския театър ми се струват най-подходящи по три причини: първо, защото аз съм преди всичко театрален художник; второ, защото театърът се намира срещу черквата, в която съм кръстен; и трето, защото именно в този театър за първи път съм излагал свои работи. Искам моят музей да бъде монолит, лабиринт, огромен сюрреалистичен обект. Това е абсолютно театрален музей, откъдето хората ще си тръгват с усещането, че са сънували театрален сън".
И наистина театърът-музей става последният шедьовър на Салвадор Дали, своеобразен символ на творчеството му и може би дори ключ към неговата гениалност.