ТЕАТЪРЪТ НА ЛЕОН БАКСТ

Блестящ живописец и театрален декоратор, който вижда през предметите и изкуството външните форми и лица на живота, Леон Бакст е една от най-значителните фигури, изиграли ключова роля в революционизирането на театъра и сценографията в началото на ХХ век. Той обичал да повтаря мисълта на Оскар Уайлд, че "красотата е велико чудо и социалната идея в изкуството не е в сюжета, а във формата, в очарованието на линиите, в чудото на цветовете, в радващата прелест на рисунъка", винаги когато започвал да рисува както своите поразителни с изяществото и проникновението си портрети, така и декорите и костюмите за едни от най-прочутите постановки на "Руския балет" на Сергей Дягилев, произвели фурор в Париж в началото на века.
Роден през 1866 г. в Гродно като Лейб-Хаим Розенберг, бъдещият художник има класическо образование по живопис в Художествената академия в Петербург и в началото се налага като блестящ илюстратор, акварелист и портретист. След като приема името Леон Бакст, в Русия учи при Марк Антоколски и Валентин Серов, а след като се установява в Париж - в академията на Робер Жюлиен. Театралното му призвание се проявява много рано - още през 1902 г. прави оформлението и костюмите на балетните постановки "Сърцето на маркизата" на Мариус Петипа и "Феята на куклите" на И. Байер в театър "Ермитаж". А през 1904 г. за първи път се докосва до античната трагедия, която по-късно ще се превърне в негова любима тема и мотив за творчество с работата си над "Иполит" от Еврипид и "Едип в Колон" от Софокъл за сцената на Александринския театър и балета "Антигона" за известната балерина Ида Рубинщейн.

Костюми за трагедията на Софокъл "Едип в Колон", 1904

Голямата слава и признание на забележителен театрален художник, един от творците, допринесли най-много за налагането на новото модерно виждане за танцовия театър като естествен и автентичен синтез между музика, рисунък и хореография, идват при Леон Бакст благодарение на работата му по новаторските и по форма, и по дух постановки на "Руския балет". Неговите декори и костюми за постановки като "Клеопатра" по музика на Глинка (1909), "Шехерезада" на Римски-Корсаков и "Жар птица" на Стравински (1910), "Нарцис" на Черепнин (1911), "Дафнис и Хлоя" на Равел (1912), "Следобедът на един фавн" на Дебюси (1912), "Саломе" (1908) и "Легенда за Йосиф" (1914) на Р. Щраус поразяват зрителите с изящната графичност и изразителност на силуета в съчетание с ярката наситеност на колорита, с приказния разкош и изтънчената изисканост на костюмите, смелите съчетания на цветовете, с подчертаната декоративност и стилизация.

Одалиска от "Шехерезада"

Костюмите на главните персонажи се явяват като доминанти и като цветчета в букета на другите костюми, казва художникът и продължава упорито да работи върху развитието на своето новаторско виждане за визията на модерния балетен спектакъл. И именно в съвместната си работа с хореографите реформатори Михаил Фокин и Вацлав Нижински Бакст се изявява като неизтощим стилизатор, способен да наложи нов изобразително-декоративен стил в театъра, в чиято основа лежи пластичната изразност, съответстваща на фразата на Теофил Готие: "Танцът - това е движеща се живопис." А в създаването на тази "движеща се живопис" ролята на художника е изключително важна и той се превръща не просто в декоратор, а в съавтор на режисьора, хореографа, актьорите и музикантите в името на създаването на цялостно произведение на театралното изкуство, което всъщност бележи нов етап в създаването на модерния балет.

Така художникът вижда танца на седемте воала в "Саломе", 1908

Леон Бакст е убеден, че театралният художник трябва да може да представя цвета в движение, в непрестанно изменение в зависимост от осветлението, фона и съпоставен с други, също така движещи се цветове. А той наистина притежава безпогрешно, почти абсолютно чувство за цвят, надарен е със способността хармонично да обединява и противопоставя цветовете и да намира непознати съчетания и така да извлича нови звучения и неочаквани ефекти. И ако в "Клеопатра" преобладава ясният рисунък, изчистените форми, ритмичността и симетрията, то в "Шехерезада" и следващите си постановки Бакст организира сценичната среда свободно, така че да създаде илюзията за истински и разкошен интериор. Контурите на предметите са криви, вълнисти, преплитащи се, а това внася динамика и елемент на чувственост в цялостното внушение. Но в знаменитата "Шехерезада" главната роля принадлежи на цвета. Ярките зелени, сини, червени, розови тонове създават впечатление за богатството и разкоша на Изтока, но и внушават нещо тайнствено и зловещо.
Забелязал съм, че във всеки цвят има оттенъци - казва художникът, - които веднъж изразяват искреност и целомъдрие, друг път чувственост и дори жестокост, а понякога гордост или отчаяние. И тези чувства може да се предадат на зрителите чрез ефекта на различните нюанси. Точно това се опитах да направя в "Шехерезада". Върху тъжното зелено слагам изпълнено с отчаяние синьо - колкото и парадоксално да е това. Има червено, което е тържествено, и червено, което убива. Художникът, който знае да извлече полза от това, прилича на диригент, способен с едно махване на палката да приведе в движение и да извлече хиляди звуци. Такъв художник може да очаква от зрителя именно тези душевни пориви, които е искал да предизвика.
Сътвореното от Леон Бакст в театъра поразява с размаха и колорита си, с екзотиката и експресивността си, с неизчерпаемата си фантазия и любов към красотата и изкуството. И може би заради това то поразява въображението на публиката, започва да надхвърля рамките на театъра и балета и навлиза в живота.