Тайнствен глас диктувал на Джон Голсуърти

Йордан Костурков

От 7 януари до 1 юли 1967 г. БиБиСи  излъчи двадесет и шест епизода на сериала "Сага за Форсайтови", година и половина по-късно прожекциите бяха повторени и гледани от 18 милиона зрители в Англия и така се възроди най-прочутата романова поредица на втория английски писател, носител на Нобелова награда за литература за 1932 г. (между другото, англичаните имат навика да "присвояват" лауреати в своята литература - ирландеца Бърнард Шоу, тринидадеца В. С. Найпоул, американеца Т. С. Елиот, австралиеца Патрик Уайт, родения в България Елиас Канети, родената в Иран Дорис Лесинг - са сред общо единадесетте английски нобелисти.
Така или иначе, Англия преоткри своя голям писател, преоткри го и светът, преоткри го и България и до днес са запазени легендарни спомени за уникалния дублаж на Апостол Карамитев, който представи едновременно Ерик Портър, Найри Дон Портър и Сюзън Хемпшър, а улиците на българските селища в часовете на излъчването опустяваха.
Иначе Голсуърти е издаван в България още през двадесетте, тридесетте и четиридесетте години на двадесети век, но излъчването на сериала в СССР (за пръв път там показват английски сериен филм) събуди този нов интерес към творчеството на писателя.
Историята по-късно се повтори със "Семейство Палисър" по поредицата на "втория Дикенс" Антъни Тролъп.
"Сага за Форсайтови" (1906-1921) е първата трилогия на Форсайт, която е продължена с още две трилогии в романова поредица с мащабите на Балзак ("Модерна комедия" и "Краят на главата" са названията на останалите трилогии). Антъни Пауъл, автор на друга прочута поредица ("Танц под музиката на времето"), въпреки че дойде в България на международна писателска среща, за съжаление нямаше този шанс и остана неизвестен у нас.
Кариерата на Голсуърти по куриозен начин го свърза с големия майстор на английска проза Джоузеф Конрад. Докато пътува из Южните морета (семейният бизнес на Голсуърти е свързан с търговския флот), случаят го среща с Конрад, който по онова време е първи помощник капитан. Пътникът Голсуърти пишел в каютата си и Конрад полюбопитствал да разбере какво точно прави и когато разбрал, решил и той да опита, като започнал да пише първия си роман "Грешката на Олмайър" върху празните страници в томчето на "Мадам Бовари", което носел със себе си. Двамата стават приятели, Голсуърти подпомага "поляка", включително и финансово, и описва срещата им в спомените си.
Джон Голсуърти е роден на 14 август 1867 г. в заможно семейство. Посещава престижното частно училище Хароу, следва в Ню Колидж, Оксфорд и получава юридическо образование, но не желае да практикува професията си.
Един от малкото романтични мигове в живота му е връзката с по-възрастната от него Ейда Немесис Пиърсън Купър (1864-1956 г.), съпруга на негов братовчед, прототип на Айрини от "Форсайтови". Тази връзка започва през 1895 г. и продължава десет години, преди Ейда-Айрини да успее да получи развод. Съдбата на Ейда все пак не може да се сравнява с тази на Айрини, а интимните им отношения с Голсуърти започват, докато нейният съпруг участва в Бурската война. Двамата по-късно се женят и остават заедно до смъртта му.
Почти по същото време, през 1897 г., Голсуърти издава първата си книга, сборник с разкази. До 1904 г., когато почива баща му, също Джон Голсуърти, романистът публикува под псевдонима Джон Синджон. В началото на новия век Голсуърти с успех пише пиеси и дълги години е известен преди всичко като драматург, чиито пиеси са в духа на социалните творби на Джордж Бърнард Шоу.
Можем да сведем разказа за главната героиня на "Сага за Форсайтови" до този за нещастния брак на една жена (Айрини), но и при излизането на първия том - "Собственикът", и по-късно, до днес, романът, въпреки симпатията на автора към главния герой Соумс Форсайт, се чете като изобличение на снобизма и остарелите нравствени норми на късното викторианство, предизвикателство и отрицание на идеалите в края на ерата.
Голсуърти не участва в Първата световна война заради късогледството си, но финансира Червения кръст, помага на бежанци във Франция и Белгия. Отделя половината от приходите си за хуманитарни помощи.
Голсуърти е социално и политически ангажиран автор, той става основател и първи президент на международния П.Е.Н. клуб през 1921 година. Идеята за името на клуба произхожда от обстоятелството, че на повечето европейски езици по един и същи начин се изписват думите "поети, есеисти, новелисти". Преди това, през 1917 г., той отказва да получи рицарско звание, защото не смята, че един писател трябва да получава такива почести.
На 10 ноември 1932 г. по телефона съобщават, че е спечелил Нобеловата награда и сумата от тогавашни 9000 лири стерлинги. Голсуърти решава с парите да подкрепи финансово П.Е.Н. клуба - той е не само щедър човек, но и достатъчно богат, половината от състоянието си е наследил, другата половина е спечелил сам. Започва да пише речта си: "Да изведем в полезрението нашето литературно минало е една задача, а може би трябва да кажем едно удоволствие, към което по-скромните хора не изпитват охота... От кой миг в моето минало да започна? От една железопътна гара, от един щанд за книги на гарата, където един глас ми прошепна: "Ти си точно човекът, който трябва да пише, защо не започнеш...?" Завършва речта, но не успява да я произнесе и да му бъде връчена лично Нобеловата награда, защото се разболява и не присъства на церемонията, а месец и половина по-късно получава мозъчен удар и умира на 31 януари 1933 г. Пожелал е да бъде кремиран, а прахът му пръснат от самолет на 3 февруари същата година.
Скоро след смъртта му неговата популярност запада, въпреки опитите за филмиране на романите му през годините със звезди като Ерол Флин, Вивиен Лий, Лорънс Оливие, Сузана Йорк, режисьора Алфред Хичкок. Написал е над 100 творби (съпоставима бройка с тази на съвременника му Хърбърт Джордж Уелс), като голяма част от тях (както и творбите на Уелс) остават напълно, макар и незаслужено, забравени. Написал е 20 романа, 27 пиеси, 3 стихосбирки, над 170 разказа, есета, писма, очерци. Репутацията му днес изцяло се основава на "Сага за Форсайтови". Цялостната романова поредица като жанр е наречена  roman-fleuve  ("роман-река") от друг нобелист, Ромен Ролан, авторът на десетте тома на "Жан Кристоф", а други известни поредици са тези на Роже Мартен дю Гард "Семейство Тибо", серията романи на Чарлс Пърси Сноу и др. Разбира се, всички те са предшествани от "Човешката комедия" на Балзак - 95 завършени и 48 незавършени романа. Последната екранизация на Голсуърти (пак на "Сага за Форсайтови") са минисериите от 2002 година.
Творчеството на Джон Голсуърти, описващо висшите класи с техниката на социалната сатира, е сравнявано с "Буденброкови" на Томас Ман, той е действителен наследник на Киплинг, Зола (и 20-те тома на панорамата му "Ругон-Макарови"), Тургенев, Толстой, Флобер. Любимите му автори са Такъри, Дикенс, Мелвил, любимият му композитор е Бетовен. От съвременниците си познава Мопасан и американския романист-натуралист Франк Норис, автора на "МакТийг" и "Октопод". След смъртта му Д. Х. Лорънс и Вирджиния Улф правят опити да омаловажат неговото творчество. Това е разбираемо - във върховите мигове на модернизма, през 1932 г., Нобеловият комитет му присъжда наградата: "... за изящното му разказваческо изкуство, което достига своя най-висок връх в "Сага за Форсайтови".
 

Стихове за препрочитане

Принос към европейската история

Европа - млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа възклицаваше по Бах,
а с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.
Когато, обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун на пазара за робини
гяурките вървяха пет за грош.
Когато тя строеше катедрали
и замъци - във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтънлъ Стоян;
въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави,
и всъщност си остана непревзета
Страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклия пушка, с проста сопа,
със камък и стрела от бучиниш
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!
   
Това стихотворение на поета Ивайло Балабанов е достатъчно известно. Но пак го предлагам на читателите, защото ние, българите, всеки ден имаме нужда от национална вяра и национално самочувствие. И защото - още го няма в читанките. Защо - за кой ли път питаме? Още докато е жив, има училище на името на Иван Вазов, а тук става дума само за една страница в един учебник. Този, който не разбира това стихотворение, е ограничен човек - то не е против турците, а за българите.                                       Българският учебник ще порасне със стихотворението на Ивайло Балабанов.

Подбор и коментар: Николай Петев
Из подготвената за печат авторска антология "33 стихотворения за препрочитане"

Ивайло БАЛАБАНОВ