Стихотворения от Иван Христов

Съдбо моя

Съдбо моя, 

във очите ще те гледам,

ще се вслушвам в

тайнствените твои думи.

Ще съм с теб в страданията ти. 

Ще споделям радостта ти. 

А ти ми посочвай верния път.

Води ме,

не изпускай 

ръката ми слаба.

Вечно в тебе ще вярвам,

ти единствена не си ме предала.

През тъмни очила...

През тъмни очила 

се взирах във лъжата.

С мастило от гняв  

чертаех образа?... 

А тя се усмихваше, докато

безочливо откупуваше 

поредната илюзия

за истинско приятелство.

В памет на Мартин

Небето запази тишина.

Слънцето ококорено залязва.

Нейде ято птици се приготвя -

да те последва в най-дългия ти път.

В дни като този, вятърът се е скрил

и дори шумът наоколо отсъства...

Всички са насочили поглед

към Усмивката,

която полетя.

***

Приличаш на сълза,

която всеки момент

ще капне върху дланта ми -

солена и чиста 

с форма на сърце...  

***

Искам - 

да проправя път в тишината,

и да намеря думи,

с които да изкажа 

слабостта си. 

Искам цялата Вселена 

да поплаче с мен, 

докато диво тършувам

из мечтите си.

Нуждая се да зърна 

най-далечната от тях. 

Искам тя да ме утеши. 

Добър вечер, безпомощност

Добър вечер, безпомощност!

Добре дошла в моя свят! 

Настани се удобно, 

не бой се! 

Извиках те с ясна цел.

Вземи за себе си,

всичко от мен. 

Погълни онази моя ярост, 

отърви ме от дълбоката тъга!

В пепел

превърни

всичките проклети мисли.

И защо - не питай! 

Отговорът е в цветната безкрайност.

Остави единствено сърцето ми -

едничко

то да се изгуби

в ритъма на тишината.

Луната

Колкото поети са се вдъхновявали от луната,

толкова определения са й пришивали.

А тя е мигновена,

и няма нужда от описание.

Няма нужда от думи,

които да рисуват кристалните й очи. 

Не са необходими камери и обективи

които да снимат образа й...

Няма нужда и от стихоплетци,

рими да извайват...  

Тайнствена и несравнима, 

луната е пазител на нощта

и единствен път към Вечността. 

Когато водата се превърне в лед...

Когато водата  се превърне се в лед,

когато Слънцето застине и завинаги изчезне,

когато от небето студ свиреп безспирно завали - 

тогава ще се преродя,

за да потърся и намеря, изгорялата в топлината

моя същност.

Маската на лицемерието

Ако пребориш дявола с безразличие 

и го оковеш в кървави синджири -

ще свалиш от лицето си

маската на лицемерието. 

Тогава ще поемеш въздух,

за да се пречистиш 

с полъха на студовита

зима

и ще отпиеш глътка коняк -

за ново начало.

***

Вечер -

свалям фалшивата си кожа

и поглъщам доза истинност.

Броя на пръсти 

заблудите си

и се надявам само

нощта да е мъдра.

Иван Христов Христов e роден в гр. Габрово през 1990 г. Завършва Националната Априловска гимназия, а впоследствие ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", специалност "История". Има издадени две поетически книги "Мигове на вълнения" (Фабер, 2013) и "Усмивка, смут и път" (Фабер, 2016). Съосновател и част и редколегията на литературния сайт  Tetradkata.com.