Срам

Спиро Стойчев

Заварих го в кръчмата. Сам. Той на масата, а кръчмарят Иван - зад тезгяха. Пушката беше оставил опряна на стената. Пред него чашата - полупразна. Лъхаше на някаква смесица от мастика и нещо друго. Мастиката и другото тука, по тия нашенски географски ширини или, по-точно, теснотии, са ментета. Оригинални нашенски ментета.
 Понечих да седна до него, но Иван с ръка и поглед ми каза да не го безпокоя. Но онзи сам ме покани. И малко по-сетне започна своето изложение.
- Е, знам, че няма да можеш да ме разбереш, но поне ме чуй. Днес беше последният ловен ден. А още вчера Венци предложи, че ако ударим нещо, да заделим пайове и за вдовицата на Гошо, и за бай Данчо, който от около месец е на легло. Неподвижен. Инсулт. Всички бяхме "за". Нашият ловен късмет също гласува "за". Късо казано, три прасета ударихме. Такава слука кажи-речи не сме имали. И както се бяхме разбрали, нали, вместо еди-колко си пайове да бъдат... За вдовицата на Гошо, дето... Ама ти го знаеш случая, знаеш и за бай Данчо, дето е на легло... Обаче тогава се обади един, дето не бил съгласен да му се намалява пая и започна да ги приказва едни... Абе да те е срам да го слушаш, камо ли да го гледаш. Венци ни изгледа поред всички и каза "Добре". После тихо каза на онзи, дето оформяше и заделяше пайовете, неговия да го задели за Гошо. После още един се отказа от пая си. После и аз се отказах. Абе стана една... Срамна работа.
- Вярно, срамна работа. Но най-добре е да го забравите тоя, дето не давал да му се намали пая от дивеча. Не му обръщайте внимание и толкова. Той сам ще почувства срама, положението, в което се е вкарал.
- Лесно е да ми го кажеш. Само че този някой е синът ми. Неговият срам е и мой срам!
    Какво повече можех да кажа. Дори лимонадата, която пиех, ми натежа в гърлото. Но можеш ли винаги да ги разбереш човеците? Човеците! Всъщност има ли ги по нашите многострадални места все още човеците?