Швейцарска саздърма

Свъсило се е ноемврийското небе, ръси дребни ледени капки, кани се да обръща на сняг. По разбития асфалт на пустата селска улица трополи количка. Мине не мине минута - спира. Мъжът, който е хванал двете дръжки, се напъва да избута хлътналото в дупка колело и сам себе си ругае: "Сглупих. Двайсетина цигли ми стигат, натоварих петдесет. А уж не съм от лакомите..."

Избутал количката, понечва да я подкара, обаче обвито около кръста му въже се изопва и го възпира. Другият край на въжето е вързан за крава, а тя лежи неподвижно на земята. Втурва се към нея, кравата помръдва глава, сякаш иска да каже: "Жива съм!"

Мъжът, името му е Димо, проронва кисело: "Жива умряла си ти. Добре бях решил да те откажа, но тази пуста лакомия ме надви. Хайде, дигай се, длъжна си да доживееш до утре."

Дърпа Димо въжето, подканя я, кравата лежи. Ядосан, понечва да я ритне, но съобразява: "Не от инат, от немощ не може да се вдигне, горката. На кожа и кости е станала."

Ядът му преминава в съжаление. Опитва се да помогне на лежащата крава, и тя се опитва да се изправи - не може. Улисан около нея, дочува зад себе си:

- Джиросаха ти я значи. А уж си отказвал да я вземеш. Ама не си сбъркал, като си кандисал. Данка е крава от сой, има още хляб в нея.

Говори Сандо Колача. Приближил се, той внимателно обглежда падналата крава, погалва я по сплъстената козина, вглежда се в очите й и отсича:

- Ще я бъде. Само че ще трябва да й послугуваш.

- Защо да й слугувам, бе, наборе? Разгеле, че се срещнахме, бях намислил да те търся довечера. Хайде, помогни да я вдигнем и идвай утре да й теглиш ножа. От нея вече крава не става, само за саздърма е годна, горе-долу.

Сандо, мъж превишил отдавна средната възраст, с мек глас и благо изражение, което никак не се връзва със специалността му, възразява:

- Каква ти саздърма от този чувал с кокали, бе, Димо. Нали съм потомствен в професията, от дядо си знам: грехота е да се коли пуздраво животно. Трябва да му се послугува, да се подсили и тогава то ще ти се отблагодари, ще ти даде сладко месце. Аз на Данка, докато не се оправи, нож няма да забия. Щом искаш, коли си я сам, но ще сбъркаш. Чуй какво ти препоръчвам, няма да те подведа.

И със самочувствието на специалист Сандо занарежда:

- Като я закараш у вас, първо да я напоиш. Гледай как ближе мокрия асфалт, кой знае откога не са я поили. И зобчица някаква й дай, все ще се намери нещо у тебе, стара къща си. А утре, да не те мързи, грабвай количката и лизгара и право на Лесков дол. Знаеш, там пролетес засадиха нива с кръмно цвекло, но като започна ликвидационната олелия, като изколихме кравите и телетата, повечето цвекло си остана неприбрано. Сега е безстопанствено. Иди още утре, докарай си две-три колички, свие ли студът, ще стане на нищо, а за Данка цвекловите резанки са мехлем. И сяно накоси, и с шума се запаси, докато не са окапали листата. Абе, тебе ли да уча, не си вчерашен. Захрани си кравата, тя вече не може да се отели, стара е, но до март-април ще натрупа лойчица и ще видиш каква чудесна саздърма ще стане от нея. От швейцарска крава - швейцарска саздърма! Аз ще ти дам изпитана рецепта, тревички разни ще ти дам за аромат и трайност, мене дядо ми ме е научил как се прави истинска саздърма. А саздърмата, щом е варена с дядовите билки и е в троянска делва, цяло лято изтрайва, без да мръдне.

Така сладко-сладко нарежда Сандо, докато двамата с Димо се опитват да вдигнат на крака кравата. Усетила, че й помагат, и тя напряга сили. Най-после се изправя.

- Браво, ще те бъде! - хвали я Колача и заръчва на Димо: - Да направиш каквото ти казах! Хич не се колебай.

Димо промърморва нещо, подкарва количката, въжето се опъва и съвзелата се крава тръгва подире му.

Тази крайно незначителна историйка се случи през есента на 1993 година в едно обикновено наше село. Нищо важно не става и в продължението, но започнал съм - ще я доразкажа.

В кооперативното стопанство Димо влезе с първите. Беше тогава кантонер в железопътния кантон край селото. Ниви нямаше, имаше лозенце, крава и къща с двор. Без да напуща службицата си, включи се в текезесето с лозенцето, кравата и работливата си жена. Но тя се поболя и рано си отиде. Двете им пораснали дъщери поеха своя път, създадоха си семейства в далечни градове.

След 1989 година започна голямата промяна и не го отмина. Кравата, с която влезе в стопанството, отдавна не беше сред живите. Когато новото правителство реши да разтуря кооперативните стопанства, назначеният за селото ликвидационен съвет му натрапи Данка - кравата, която никой не искаше, защото беше престаряла.

"Приемай, казваха му, тя единствена остана в обора. Стара е, но е чистокръвна швейцарска порода, натурална сименталка. За мляко вече не става, но швейцарските крави са като рибите, млади ли са, стари ли са, месото им остава крехко. Полагат ти се и цигли, можеш да си вземеш до петдесет. Побързай, сградите на стопанския двор подлежат на събаряне, а циганите вече отнасят каквото докопат."

Мек човек беше Димо, неслучайно го бяха накичили с прякор Доброто. Съгласи се. Циглите - добре дошли, отдавна се канеше да подменя счупените керемиди на къщичката си. А това, че Данка не е каква да е крава, беше всеизвестно. Като млада телица е внесена от Дания, затова е наречена Данка. В онова отминало време държавата ни се беше амбицирала да става европейски първенец не само по доматите. Чак от Индия се внасяха млади биволици, а от Европа - първокласни юници.

На дошлата от Дания Данка България й хареса, показа възможностите на породата си и само след три години стана околийски първенец. По две кофи мляко дояха от нея. Печатаха снимките й по вестници, на челото й изрисуваха червена петолъчка, по изложби я водеха с окачена на шията й копринена лента, на която светеха като златни два медала - "Крава първенец" и "Крава героиня".

От медали Данка не разбираше, но се радваше на специалните грижи на кравегледачите. Само че както човешката, така и кравешката слава отминава, а заедно с нея отминават и специалните грижи. Остаря медалистката Данка, превърна се в тежест за стопанството. Ветеринарят и управата решиха, че заедно с няколко нейни връстнички и Данка трябва да отиде в скотобойната. Но нали беше заслужила крава, за нея все отлагаха и отлагаха. И тихомълком замениха смъртната й присъда с доживотна. Оставиха я на доизживяване, сама да свърши. Оказа се, че преди нея свърши стопанството.

Като докара благополучно до двора си и циглите, и кравата, Димо се изправи пред трудна задача: какво да прави с Данка, щом единственият колач в селото отказва да дойде утре? Самият той, Димо Доброто, и кокошка не коли, камо ли крава. Мисли, мисли и друго решение не намери: "Ще трябва на стари години да ставам кравегледач." Отново се укори, че така дурашки прие тази мърша, на която трябва да слугува няколко месеца.

Започна, ще не ще. Напои я. Надроби й сух хляб. Намери старо чесало и четка, с погнуса се залови да отлепва от козината й засъхнали парчета тор и слама. След това се зае с някогашното оборче, отдавна превърнато в склад за ненужни вещи. Поразчисти го, въведе Данка, върза я за празната ясла и изрече: "Мършо, мършо, късмет извади ти. Хем ти удължавам живота, хем от сутрин до вечер ще ти слугувам и ще те храня по царски. Ама нейсе, надявам се да ми се отблагодариш с екстра швейцарска саздърма."

В следващите дни Димо изпълни всички заръки на Колача, даже се престара. Докара си от маслобойната две колички слънчогледово кюспе, знаеше, че от този деликатес кравите най-бързо наддават. Да заглади Данка косъма, да натрупа лой - това стана високата му цел. Мине не мине седмица - внимателно опипваше гърба й. Колача му беше казал, че вземат ли да се запълват хлътналите рибици покрай гръбнака на кравата, значи тя се оправя. А че Данка се оправя, започна да личи и от пръв поглед. Радваше се Димо и си представяше как, седнали с Колача край казана със сварената саздърма, я опитват и взаимно се хвалят: Добра работа свършихме.

Минаха три месеца, Сандо Колача дойде "на инспекция". Оценката му беше повече от одобрителна. "Браво на Данка, браво и на тебе, Димо! Отличници сте. Идвай утре да вземеш делвите. Но за саздърмата няма да бързаме. Зимата си отива, по припеците тревата напира. Започвай да извеждаш госпожата на теферич. Нека поеме витамини. Наближи ли Гергьовден - не ме търси, сам ще дойда, ще си изпълня задачата. То вече в селото ни добичета за колене не останаха. Голямото клане свърши, защото и кравите свършиха. Безработен съм. И за саздърмата ще ти помогна, тя не е работа за един човек. Ти ще приготвиш само дървата и ракийката, мезето ще ни е под ръка."

Димо кимаше одобрително, ставаше му драго. Кой не се радва, като го хвалят? Пък се отвори едно топло мартенско време, нямаше ден, в който да не изведе Данка на полето. А то, отхвърлило бялото рухо, ставаше все по-зелено. Гледаше Димо как лакомо се гощава Данка с избуялата млада трева и предусещаше с какво удоволствие ще похапват с Колача витаминозната саздърма. Вечер, прибрал кравата в обора, не пропущаше да погледне оценъчно ту нея, ту изправените край стената две големи глинени делви, които Сандо му подари. И докато отначало се питаше "Ще ги напълни ли Данка?", постепенно започна да си мисли, че май ще трябва да иска и трета. И още по-драго му ставаше.

Престана Димо да нарича Данка с презрителното "Мърша" - тя вече не беше онази кльощава несретница, която му джироса ликвидационният съвет. И постепенно, неусетно някак, взе да се привърза към нея. Стана му навик да влезе рано сутрин в оборчето и да каже: "Добро утро, Данче!" След това ще я поглади с чесалото, ще я напои и ще я поведе към полето. А и тя сякаш се привърза към него, своя повелител и благодетел.

Наближаваше Гергьовден. В една топла утрин, преизпълнен със задоволство от пастирските си успехи, Димо крачеше бодро след Данка по мекия черен път към ливадите. Изведнъж Данка рязко спря. Закова се на място. Изненадан, Димо бързо разбра причината: пред краката на кравата подскачаше жабче. От онези безобидни сиво-зелени дребосъчета, които се въдят по влажните тревисти места. Миг след като жабчето отскочи от пътя, Данка продължи спокойния си ход.

- Гледай ти! Спря, за да не го стъпче. Крава, добиче тъпо, а жали жабчето. Да ми го кажеха, нямаше да повярвам - диви се Димо.

Тази нищо и никаква случка през целия ден не излизаше от главата му. Вклини се в съзнанието му и започна да дълбае. Легна си вечерта, случката го човърка, не може да заспи. Обикаля стаята и сам на себе си говори:

- Излиза, че тя, безсловесното тревопасно, щади живота на другите, милозлива е. А аз, Димо Доброто, какво се каня да направя? Да отнема нейния живот. И защо?

На езика му е истината, не смее да я назове. Най-после, събрал кураж, изрича на глас:

- Готвя се да отнема живота на Данка, за да я изям. Друга цел нямам.

Стресна се, уплаши се, ужаси се Димо от собствените си думи. Но те са самата истина! Да, Данка ще бъде заклана, за да бъде изядена. Толкова обикновена, естествена, ежедневна за хората истина.

Не мигна Димо до сутринта. В главата му се завъртяха едни стари, стари детски спомени. Ето, вижда баба си, сякаш е жива. Седнала на трикрако столче, дои тя с болните си пръсти тяхната кротка, дребна бяла кравичка и нарежда: "Дай, дай, миличка, млекце за Димчо. Голям да порасне, юнак да стане!"

- Е, пораснах, остарях даже. И какъв юнак станах? Без да мисля, се повлякох по модата: всички колеха, ще коля и аз. Пустата людска ненаситност...

Разстроен, на разсъмване Димо влезе в обора. До входа стояха двете тъмнозелени гледжосани делви. Друг път не пропущаше да ги погали с приятната мисъл, че скоро ще бъдат пълни. Сега тази мисъл го отвращаваше.

Изнесе делвите на двора. Намери чука, с който навремето като кантонер проверяваше железопътните релси. Изправи се до делвите, хвана с две ръце яката дрянова дръжка и със сила стовари желязото върху едната. После върху другата. И двете се разцепиха със звън. Майсторска троянска направа бяха тези тънкостенни, отлично изпечени стари съдове.

Погледна Димо строшените делви, даде си сметка, че е извършил нещо нередно, и продума:

- Прощавайте, у вас вина няма. Но като ви строших, някаква лошотия в себе си строших. Олекна ми.

Влезе в обора, отиде до кравата и я помилва по челото:

- Данче, Данче, знаеш ли, че бях решил да те коля?

Тя не разбираше езика на хората, само го гледаше с големите си черни очи, които излъчваха доброта и дружелюбие. На нея, тревопасното, не беше дадено да знае, че двукракото същество, което така грижливо я хранеше и поеше, е правело това не заради нея, а заради себе си. И че беше на косъм да отнеме живота й, за да я изяде. Не, не знаеше тя, че така е нареден светът: по-силните имат узаконено право да изяждат по-слабите.

Скоро в селото плъзна слух: Димо Доброто откачил. Решил да не коли кравата си, мило му било за нея, щял да си я гледа, докато е жива.

Не го одумваха. Съжаляваха го.