Ще заобиколи ли конгресът кризата?

Мирослав Попов

Объркването може да се случи, ако 48-ият конгрес не разбере какво всъщност се случва в днешна България, в днешна Европа, а и в нашия объркан свят. Ако допусне празнословия, баналности и котерийни, групови игрички да заглушат дължимия общопартиен политически разговор и не оцени, че се намираме в кризисна точка, в която се сменят обществени тенденции и модели. Както и да бъдат описвани сегашните кризисни процеси, ясно е, че нещата просто не могат да продължават така. Само че до днес не съм чул ляв политик да каже учтиво, например на Симеон Дянков: "Вашата икономическа доктрина, така както сте я утвърждавали в десетки други държави и както се опитвате трета година да я натрапвате тук, просто се провали".
Икономическата промяната - на Стария континент и извън него, е неизбежна. Колко дълбока и колко умна ще бъде тя, зависи от всички днешни европейци, включително и от българите. Тук е и новият,

"ужасен шанс" за левите сили

и за БСП в частност - под натиска на кризисните развития, на фона на разгръщащите се социални катастрофи в Южна Европа, да предефинират социално-икономическите си платформи, да наложат алтернативната си социално-икономическа визия. По конкретно БСП днес има реални възможности да стане активен участник в едни от най-значимите промени от последните десетилетия.
Кризата в еврозоната е локална проява на глобалната икономическа криза; продукт е на глобалното подвеждане, наложено от рейгънизма и татчъризма преди три десетилетия, според което хората съществуват заради банките, борсите и бюджетите, а не обратно.
Социално-икономическата криза се задълбочава и постави ЕС на жизнен кръстопът. Съюзът ще оцелее, ако се промени. Четвърт век т.нар. "европейски социален модел" е подложен на всекидневна ерозия. Това не е Европа, от която имаме нужда. Въпросът е, че посоката на полезните промени не е станала безспорна. Обратно - натрапването на диагнозите за дълговата криза, без анализ на човешкото й измерение, идентифицира блока на неразбиращите или на тези, които не ги устройва адекватния анализ. Усилията да се подписват пактове за стабилност и да се набират стабилизационни фондове не са излишни, но с тези мерки не биха могли да се решат перспективно базисните проблеми. Изправени сме пред системна криза на един политико-икономически режим, опиращ се на неолибералните догми. Спестява се анализът, защо и как държавите от Стария континент изпадат в дългови кризи. Системната криза изисква решения, засягащи самата същност на системата. Очевидно има проблем при диагностицирането. Кризата не може да е продукт на прекомерното преразпределение, както се внушава. Коренът на проблема не е в това, че държавата "искала да харчи" и трябвало да бъде разумно ограничавана. Само че бюджетни ограничения винаги са съществували - откакто има парламенти и финансови министри.
Сегашната кризата бе произведена в банковата, във финансово-кредитната система, която три десетилетия живее в "неофициален развод" с т.нар. "реална икономика".
Проблемът е в модела, който фактически отхвърля основни групи публични ангажименти на държавата, като институция на обществото. Неолибералната държава

не се интересува от благосъстоянието

на гражданите си. И дълговата криза в момента е зле прикрит продукт на неолибералното възприятие и рефлексия на света. Тя е продукт на сегашния ултрапазарен модел, при който "големите пари" могат да се печелят не толкова с конкурентни производства, стоки и услуги, предложени на пазара, а предимно с финансови спекулации. Модерните форми на финансовите спекулации обаче имат една принципна характеристика - печалбите остават за "играча", загубите се разпределят върху цялото общество. Властващите в нашия свят не искат държавата да харчи за полезни за хората неща - за здравеопазване и образование, за трудова и социална осигуреност, за култура и национално сплотяване.
Неолиберализмът преживя невероятен възход през изминалите десетилетия. Един от неговите любими шлагери бе дерегулацията. Неолиберализмът се наложи под благовидното було на защита на хората от свръхрегулациите - "Дайте свобода на предприемчивите!" Начинът, по който бе "дадена свободата" в страни като България, бе откровено прокриминален.
По своята същност неолиберализмът е антисоциален. Днешната световна криза е продукт на наложения през последните десетилетия на света икономически модел (изкушавам се да напиша "режим"). Дефинирайки го като "неолиберален", описваме най-важната му характеристика, но той има още редица други - антидемократичен, авторитарен, социално неотговорен, манипулативен, свръхегоистичен и т.н. Неолибералната икономическа политика не е само политика на всевластието на пазара, тя е политика на подчиняване на демокрацията на пазара. Лицемерни са всички жалби, че например някакви хора "продали гласа си" на избори. Защото много преди това други хора са утвърждавали, че всичко е за продан, че всяко нещо струва толкова, колкото някой е готов да плати за него, и т.н. Конгресът трябва да се произнесе еднозначно - българският преход бе опорочен, объркан, сгрешен поради многопосочния натиск той да се натика в "прокрустовото ложе" на неолибералната догматика. (Това е митичното коварно легло, което режело краката на по дългите или ги разтегляло при по ниските.)

За нова социално-икономическа стратегия

Няма лесен изход от днешната ситуация, но е факт, че посоката на промяната се избистря. Към днешна дата тя не е разработена, но контурите и вече са ясни и бяха публично очертани. Не става дума за това модерният капитализъм просто да се завърне към предходните, предимно кейнсиянски модели на активна икономическа политика. Нужно е в известен смисъл "преобръщане" на досегашната макроикономическа политика. Тя през последните 15 години поставя в основата си въпроса за финансовата стабилност. Принципната критика към всевъзможните "пактове за стабилност" е, че те не приемат, че е нужна стабилност за "човешките ресурси", иначе казано, за хората. Днешният ляв отговор се опира на категоричното разбиране, че генезисът на кризата не е в държавните бюджети и дефицити, които по начало са нежелани. Проблемът не е в това, че държавата "преразпределяла много". Социалната криза е продукт на отказа на държавата да функционира разумно, което означава да работи за решаването на човешките проблеми. Това е "тайната", която световните десничарски медии не искат да допуснат до обществен дебат. А държавата съществува, за да решава човешките проблеми. И доколкото неолибералните държави не искат да го вършат, самата държава се дискредитира. Ако тя не работи за хората, нейният "рейтинг", както се изразяват социолозите, спада. И разни хора започват да мислят как да я заменят - било с неправителствени организации, било с църкви -всякакви, било с "тинк-танкове". Но истинска демокрация съществува само там, където има публична власт, произведена от суверенния народ, с правото той да я сменя по своя преценка. Полето на бизнеса не е "царство на демокрацията".  Последните три десетилетия бяха време на респект към пазара и презрение към демокрацията. В богатите общества тече процес на ерозия и тих разпад на демокрацията.
Неолиберализмът не бе налаган алтруистично. Представата, че смяната на икономическия режим може да стане лесно и без съпротива, е наивна. Икономическите структури, които най-много допринесоха за предизвикването на финансовата криза, най-много спечелиха от нея.
Изходът от глобалната и националната криза предполага други, много по решителни промени, не точно в посоките, в които обикновено ги дефинират международните финансови институции и техните национални адепти.
Политическото и икономическото късогледство и алчност, произвели модела на икономически преобразувания, се експонира в отново набъбналата безработица, в близо единмилионната икономическа емиграция и в застрашителната национална депопулация, върхова и за Европа. Освен свръхниска раждаемост и сравнително най-висока смъртност сред 27-те членки на ЕС България е страната с най-висока емиграция. Това са все "разходни пера", официално невключени в икономическите разчети за "цената на реформите".
Неолиберализмът по същество отрича правото на труд. Садистичното разиграване на глобалния дъмпинг на пазара на труда произведе социалната маса от "работещи бедни", които стават доминираща част от националните електорални корпуси. Обезсмислянето на правото на труд вкарва бедните в трайна нищета, като едновременно се разорява и средната класа. В Източна Европа се наложи една форма на пазарен фундаментализъм, който фактически блокира пътищата за национално стопанско възраждане. Неолибералният икономически и политически режим се прилага в по-умерени версии в страни като Германия и САЩ.
България се нуждае от Национална инвестиционна стратегия, насочена към създаване на икономически растеж, като се опира и на вътрешни инвеститори. Необходима е

защита на социалното равенство

Класическият капитализъм през ХVIII и ХIХ век политически се самоутвърждаваше чрез идеала за равенството. Неолибералният капитализъм - чрез "идеала за неравенството". Затова в страни като България извратеният модел на прехода породи колосално, неевропейско, социално неравенство. Неравенство, което просоциалните режими в някои днешни латиноамерикански държави категорично искат да преодолеят. Съотношението между доходите на "най-горните 10%" и "най-долните 10%", у нас е по-лошо, отколкото в която и да е западноевропейска държава, т.е. социалните различия у нас са много по-осезателни. Неравенството има особеността да се самовъзпроизвежда, при него действа принципът "бедността ражда бедност". 
Икономическата политика на България през целия преход може да бъде определена еднозначно - непрестанно и многопосочно настъпление срещу жизнените интереси на трудещите се, растящ натиск върху семейните бюджети, приватизация и многократно поскъпване на обществените услуги (вода, смет, електричество, парно) в сравнение с цените им преди тяхната приватизация, които растат с "пъти", за разлика от доходите. През годините на прехода се преразпредели огромно обществено богатство, като предимно се водеше политика на задълбочаване на социалното неравенство. Наложен бе един мошенически подход към проблемите с аргументи, че "не е възможно равенство между всички и във всичко". Абсолютно социално равенство, както и идеално общество, разбира се, никога не е съществувало и не е възможно. Но не в това е проблемът. Твърди се, че когато нашата икономика се оправи, някак закономерно ще се решат и социалните проблеми. Това разсъждение създава усещане за достоверност, но е вярно и друго - и в най-богатите държави има тежки социални проблеми, които съществуваха преди кризата, а сега са оголени и изострени. Само по себе си националното богатство е предпоставка, но не и гаранция, че хората живеят в условията на социална сигурност. Гаранция е умното, целенасочено, просоциално законодателство, просоциалното управление и правосъдие.
Сега ПЕС търси своята нова, обща прогресивна визия за Европа. Според мен нужна е не просто "повече Европа", но и по-умна Европа. Икономическият аспект на демокрацията е този - повече хора да имат по-добри условия за живот и труд. Българската поука за ПЕС е тази - не правете като нас; не оставяйте неолиберални догматици да ви съсипват икономиката, държавата и живота.
Европа, както и България, трябва да се върне към човешките стойности в политиката и в икономиката.