СЕЛО БЕЗ КУЧЕТА

Васил СОТИРОВ

 Селото ни хич го няма, та мене избраха за кмет.

- Ще черпиш - викат ми, сякаш съм ударил кьоравото.     

- Гати късмета - мънкам, - да съм кмет на село със затихващи функции...      

- Туй па що е? - пули се дядо Герчо.      

- Да, бе! - проточва врат и дядо Ламбо. - Кво ще рече?    

Няма как - обяснявам им:   

- Кво беше едно време - викам им - и кво е сега? Едно време петли се надпяваха, псета се надлайваха. А сега - викам им - какъв петел? Само някой от нас току изкукурига. Станахме село без кучета, демек със затихващи функции.

- И кокошките ми веке не кудкудякат - проплаква баба Сийка, - по-малко снасят веке.     

- Тъй, тъй - кимам. - Затихват им функциите.          

- На козата ми млекото ще секне - сумти под мустак дядо Кочо. - След цел ден паша ми цръкне като за комка.         

- Затихват й функциите - вдигам рамене.          

- А ние кво да правим? - питат ме всички. - Кмет си, кажи!         

- Знам ли... - чудя се компетентно.     

- Кметкооо - смига ми дядо Герчо, - и на тебе галиба ти затихват такова... функциите!     

Тъй ми излезе име - Кметко Затихващата функция. Аз не се обидих, а взех да умувам, изход да търся. Ама на камък удрях. Кой ме срещне, се жалва:       

- Магазинът затворен от седмица, Кметко! Затихнаха му функциите... 

- Автобусът трети ден не идва. Кви са тез функции, бе?           

- Малей, реката едва църцори... Па баш на нас ли се случи река с таквиз функции?          

Напънах се да спасявам квото мога.     

- Излез от таз кръчма - викам на дядо Ламбо, - ще те усмърти туй вино!          

- Споко! - лези се. - Трето шише пием, нищо ми нема. Винце със затихващи функции...       

Махам с ръка, па виждам дядо Герчо в нужника насред двора. Как да го не видя - ни вратичка има, а и две странични дъски са отпрани.       

- Потегни си нужника - викам му, - срамота е.        

- Кво му е? - опулва ми се. - Нужник като нужник! - напъва се и добавя: - Със затихващи такова... функции!     

Срещам и попа. Всеки с проблемите си.

- Че никой не се ражда, разбирам - въси вежди и ме гледа подозрително, - ама и никой не мре...                      

"Ми при тез скъпи погребения, кво да правят хората - ще ми се да му кажа, - трябва да се живее!" Прибирам се вкъщи и си лягам каталясал. А жената, моля ви се, се опитва да ме гали.     

- Я ме остави! - пъшкам.      

- Ох, ти с тия твои - хлипа горката - затихващи функции...        

Чудя се - като кмет или като мъж го има предвид. Обаче заспивам. И сънувам...  Европата отпуща субсидия, глей кво става! Магазинът работи "нонстоп", тъй пише на джама. Рейсът минава по три пъти на ден, зорлем вози някои до града и обратно. Петли кукуригат, псета лаят. Кокошките на баба Сийка снасят яйца като тикви, та тя пита за Гинес. Козата на дядо Кочо дава толкоз мляко, че той отваря мандра (пак с пари от Европа!).  Реката - пълноводна, ще отнесе моста. Нужникът на дядо Герчо пък мяза на резиденция: мрамор, фаянс, а капакът на чинията - с дърворезба. Пристигат англичани, празни къщи купуват, един от тях ще е следващият кмет. Чак ми иде да умра от щастие - за оборотна радост на попа. 

Но не умирам, а се събуждам. И погалвам жената...