Съвършената игра на линии, образи и багри

Олга МАРКОВА, доктор на кинознанието

Безкрайният преход от Нищо към Нищо - резултат от морално-политическия хаос на всекидневието; триумфът на неграмотността и безкултурието, шестващ и в парламента, и в медиите; циничната спекула с всички ценности, довела до пълното им обезсмисляне, обезвериха и най-ревностните оптимисти. Започнахме вече да се съмняваме в собственото си съществуване. "Нямам вече илюзии. Изчезнаха. Не че бяха много, не че бяха и кой знае какво. Бяха семейна ценност - единственото, което ми оставиха родителите" - писа през средата на деветдесетте години Станислав Стратиев, който тогава нарече родината ни "страна за връщане, а не за живеене". Какво пророчество! Сегашното преброяване на населението вероятно ще послужи като нов повод за отговор на въпроса: останали ли са "перспективни" българи извън стройните редици на Държавна сигурност. Едва ли ще ни учуди и това...

"Блян"

Учудва ни само едно: да срещнем някого (случайно останал у нас), в когото сме вярвали и не ни е предал, включвайки се или във властта, или в "играта на дисиденти". Макар и изключения, такива личности все още обуславят смисъла на нашия живот, вярата, че не сме паднали от небето тъкмо в този балкански регион, при това "право върху главите си". Благодарение на тях светът все още говори за България като културен феномен, не като населено място; за наличието на интелигенция, която не само заслужава уважение, но би могла да бъде иконостас на нацията, ако прояви достатъчно солидарност и активност...
Тези мисли събуди у мен уникалната и като колорит, и като композиция изложба "Последното танго" в арт галерията "Париж-Москва" (ул. "Г. С. Раковски" 92) на живописеца Михаил Лалов, открита в навечерието на Празника на влюбените. От доста време не бях виждала толкова елитна публика от познавачи на изобразителното изкуство, толкова почитатели на различните изкуства, събрани на едно място. Може би, тъй като вече свикнахме да се спасяваме поединично, макар и да сме убедени, че това не е спасение!

"Изкушение"

Без предварителни реклами, без медиен крясък и "подгряващи" изявления, богатата на тематични, жанрови и структурни хрумвания експозиция, изпълнила трите етажа на галерията, показва такова изобилие от талант и въображение, каквото все по-рядко виждаме в съвременните зали. Още повече, че зад него като контрапункт на окръжаващата ни реалност прозира обич към човека: към неговите форми и състояния, към душевните му трепети и стремления.

"В листопада"

Едва ли някой ще се изненада, ако добавя, че това е самата същност, естественото състояние на Михаил Лалов. Той не се прави на някого, не се включва в състезанието по модернизъм, не подхвърля с творчеството си художествени реплики към майстори от миналото или към западни образци. Чисто и просто с цялата си стилистика, с авторския си полет и замах наистина е модерен в директния смисъл на думата. Неслучайно негови картини са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска галерия, както и на редица частни колекционери в страната и в чужбина... Гледаш и се радваш на съвършената игра на линии, образи и багри, на светлини и сенки, която е превърнала хартията не само в естетическа категория, но и в знаков документ - свидетелство за наличието на другата, на истинската култура в "родината на чалгата" и "републиката на поп-фолка", както неведнаж "Ройтерс" назовава България. И независимо че за феномена чалга се прахосват огромни лични и институционализирани пари, а голяма част от хората на изкуството у нас вече не могат да си плащат парното, художественият документ няма битово-социален характер. Сам по себе си е мярка и атестат за културата, за настоящето и за бъдещето на една нация. Зад него никой не може да се скрие. Той или остава във времето, или изчезва с ефемерността на злободневието...
Изпитвам истинска радост и удовлетворение, че животът ми е протекъл сред творци и приятели от ранга на Михаил Лалов - рядък по рода си жив, нелитературен пример на хармонично световъзприятие, на единство между талант и поведение за децата и внуците ни; своеобразен "камертон" за ценностите, които им оставяме. Същевременно - урок по деликатност и скромност, по готовност всеки момент безкористно да се притечеш на помощ на някого, независимо дали в професионално или в морално отношение. Без да се е занимавал с преподавателска дейност, художникът е научил на "занаята" си така, между другото, десетки ученици и студенти, които е усетил, че носят дарба. До ден днешен те помнят навреме протегнатата от него ръка и високо я ценят. Дай Бог, наистина такива преподаватели!
"Ако ние, възрастните, сме прежалили себе си, нека пожалим поне децата" - зовеше Йордан Радичков в ситуацията на безконечния преход. От 1995 г. до днес са изминали 16 години. Ние сега повтаряме същото. Докога ли... Вероятно докато не бъдат обгърнати с такава обич, с каквато дарява света Михаил Лалов.
Без да знам, че току-що е наредил изложбата в арт галерията "Париж-Москва", минах през ателието му: имах потребност от светла енергия. Оказа се, че по местата на изпразнените стени той вече е "нахвърлял нови картинки"...