Саша Попов - светъл човек и неизтощим родолюбец

Огнян СТАМБОЛИЕВ
                       
Тези дни по повод 35 години от кончината на Саша Попов отново препрочетох книгата на проф. Димитър Сагаев за великия маестро. Смело и откровено четиво за грандиозното дело и драматична съдба на цигуларя - виртуоз и диригент, основоположника на симфоничното дело у нас, на Националната филхармония и на повечето оркестри в България.
В "Саша Попов и българският симфонизъм" Димитър Сагаев отдава значимото на великия музикант, но за негова чест не спестява събитията и имената на хората, които са го наранили и прокудили в далечна чужбина. Саша Попов е  наистина силна и ярка личност, която не може да не предизвика омразата на властниците в културата. Проф. Сагаев (имах удоволствието да го познавам и общувам с него), близък приятел на Саша Попов, не спестява и още една истина - нито предишната - нито днешната, уж демократична, власт са отдали нужната почит към голямата личност. През юли 1999 г. трябваше да се чества стогодишнината от рождението му (роден е в Русе през 1899 г.), но за съжаление не се направи нищо съществено дори от Софийската филхармония, създадена от именития музикант през 1928 г. А можеше тя да приеме неговото име, така както Букурещката гордо носи името на великия румънски музикант Джордже Енеску. Столичната община и Министерството на културата можеха да му поставят паметник или бюст в Борисовата градина до другите велики мъже на България. Похвално е, че русенската община назова една улица в града на неговото светло име.
А Саша Попов беше световнопризнат - отначало като един от най-големите цигулари на века, а след това и като диригент. Той не само изгради българското симфонично дело, той подготви и публиката за него. Неговите концерти, част от тях и на открито, възпитаха във вкус към голямата музика хиляди българи, докато днес нямаме подобни апостоли.
Маестро Саша Попов беше мащабна, щедра, благородна личност. Раздаваше се изцяло, без остатък. Такива нямаме днес. Даде и път на огромен брой наши музиканти - оркестранти, солисти, диригенти, подпомагаше активно и българските композитори, като много често изпълняваше за първи път техните опуси. Той  сформира и редица оркестрови състави у нас, негова е идеята за фестивала "Мартенски музикални дни" в Русе, за първите национални конкурси за млади музиканти.
Чест прави на проф. Сагаев, че ни е предложил този емоционален, но и подкрепен с достатъчно факти текст. Книгата му "звучи" като "соната" или по-скоро като "тема с вариации". Сложната, мащабна, щедра и изключително чувствителна личност на Саша Попов е разбрана в дълбочина. Димитър Сагаев е следвал пътя на Попов у нас отблизо, а по-късно, когато диригентът емигрира в САЩ, е поддържал с него редовна кореспонденция. И при това авторът е решил, че портретът ще бъде непълен, ако не провокира и интервюира редица музиканти от различни поколения, докоснали се до голямата личност. От което книгата, разбира се, много е спечелила. Защото едни отдават значимото на големия творец, но други отвръщат на доброто със зло. Типично по български, нали?! И така ни става ясно защо този светъл човек и неизтощим родолюбец, въпреки признанието и успеха в чужбина, страда извън страната ни и иска на всяка цена да се върне.
На 12 август 1976 г. след продължително изгнание Саша Попов е "помилван" от властта и вече може да се върне в България. Но по пътя за летището в Лос Анджелис сърцето му не издържа на голямото вълнение и той умира от инфаркт.