Родолюбец, храбрец, бележит военачалник

Димитър Копривленски

В края на ХХ век съсипването на България под формата на преход към демокрация и пазарна икономика се падна на генерациите, преживели в юношеската си възраст възхода от средата на столетието. Гилотината над армията спуснаха с ръцете си и нейни възпитаници. Продължават да го правят. А тя бе и голяма културна институция, ведно с военната й мощ. Под ударите на същите генерации изживява големи тревоги днес и най-голямата научна институция - Българската академия на науките, създадена на 29.IХ.1869 г. като Българско книжовно дружество в Браила и приела днешното си име през 1911 г. Именно тези две институции съдбовно и прекрасно се преплитат в живота и безсмъртието на "родолюбивия българин, честен и благодетелен гражданин, храбър офицер, неуморен общественик и виден представител на българската военна мисъл", запасен полковник от Генералния щаб Петър Дървингов.


Той е единият от само тримата български офицери и военни дейци до 1944 г., приети за членове на БАН. Вторият е генерал Иван Фичев, началник на Генералния щаб и министър на отбраната, внук на майстор Кольо Фичето, действителен член на Българското книжовно дружество от 1900 г. Една година по-рано за действителен член на дружеството е приет генерал Христофор Хесапчиев, помощник на началника на Щаба на армията по време на Сръбско-българската война през 1885 г., началник на Военното училище и дългогодишен дипломат.
Ето я силата на българската държава - в яката спойка между армията и науката. Тя не само не секва, но дори и не намалява през войните. Което и днешните държавници би следвало да знаят, да помнят и да следват. Уви! Излиза, че сега България е по-слаба. И икономически, и духовно! Или...

От Солунската гимназия към Военното училище

Той е пример - "добре познатият в нашата военна книжнина запасен полковник от ГЩ Петър Дървингов - вдъхновен, даровит и с широка просвета военен писател, един от най-изтъкнатите у нас носители на здравата военна мисъл". Автор на тези редове във в. "Мир" по повод избирането на полковник Дървингов за "дописен член" на БАН през 1932 г. е Христофор Хесапчиев, "колегата" му от БАН, който смята, че това "избиране ще се посрещне с голямо задоволство в средите на нашите просветни офицери". Такава е атмосферата и въпросите, които се разискват. Вместо днешните полицейщини, подслушвания, съкращения в армията има "военна книжнина", "дописни членове", "просветени офицери"... Разликата си е чисто българска!
Полковник Петър Дървингов е роден на 25 май 1875 г. в Кукуш, Македония. Само ще напомним, че там, но три години по-рано, е роден и Гоце Делчев. Когото "непокорното гяурче" Дървингов ще последва първо в българската Солунска гимназия, сетне във Военното училище в София, а накрая и в революционните борби. Все с идеята да са максимално полезни в борбите за свободата на българите от Македония.
И в Солун, и в София, и в Пирин именитото ято около Гоце - Борис Сарафов, Петър Дървингов, Борис Дрангов... носят закваската на своите майки и бащи. Само че където и да е, Петър Дървингов е все пръв. Солунската гимназия завършва с отличие, във Военното училище е пръв, първенец е и при кандидатстването и завършването на Военната академия в Торино, Италия.
Странна е стръвта му към повече знания - целенасочена, всеотдайна, неуморна. На полковник Дървингов е идеята за Македоно-Одринското опълчение в Балканската война, той е и началник на щаба на Опълчението по препоръка на охридчанина подполковник Александър Протогеров, който е и началник на Опълчението. По същия начин в началото на септември 1915 г. той е назначен за началник на щаба на новосформиращата се 11-а пехотна Македонска дивизия, чийто щаб е на ул. "Гурко" 20 в София. В края на май 1917 г. пък е назначен за началник на щаба на Моравската военноинспекционна област, заради което след войната даже е преследван. По-късно се настанява при брат си Атанас на ул. "Хр. Ботев" 53 в София.

Дори Кемал Ататюрк му благодари

Трудно е да се определи към какво се нахвърля с по-голяма стръв полковник Дървингов: военното си обучение, революционното движение, македонското опълчение... Факт е обаче, че отказва и на генерал-майор Иван Фичев, докато е началник на щаба на Българската армия преди Балканската война, и на другия охридчанин - генерал Климент Бояджиев, министър на отбраната след Междусъюзническата война, да стане военен аташе в Цариград. За да може да си пише книгите. И особено "История на Македоно-Одринското опълчение" в два тома. Сякаш не е в състояние да диша, ако не пише. Страстно, продуктивно, увлекателно, четивно... От подпоручик в Шумен и Добрич, където живее в една квартира с поручик Йордан Венедиков, македонец от с. Баня, Разложко, и изтъкнат сетне военен историк, до 1943 г., когато изнася сказки, беседи, лекции...
Още през 1904 г. излиза монографията му в две части "Пирин и борбата в неговите недра". А той има за какво да пише. Вече е участвал в Горноджумайското въстание през 1902 г. и в Илинденско-Преображенското от 1903-а. Значи има и пребогати лични впечатления.
Много коментари предизвиква и книгата му "Духът на историята на българския народ", излязла през 1932 г. За нея във в. "Утро" от 27 март е отбелязано, че "трябва да бъде прочетена от всеки българин..." Отзив има и във в. "Дума" от 23.II.1932 г., според който авторът "доказва, че е нужна култура материална и морална, за да може българския народ да реши с успех своите големи задачи..."
Интересен е случаят с брошурата на полковник Дървингов "Атаката на Одрин под осветлението на историята и изкуството". Преведена на френски, авторът я изпраща на председателя на Турската република Кемал Ататюрк, който пък на 15.VI.1933 г. чрез Министерството на външните работи с писмо благодари на полковник Дървингов за безпристрастната и задълбочена оценка на причините за успеха на българската армия и неуспеха на турската при падането на смятаната за непревземаема Одринска крепост на 13.III.1913 г.

С идеите на Гоце и възторга на Дрангов

И военната си кариера, и творческата, и обществената си дейност полковник Петър Дървингов подчинява на една идея. И е закърмен с нея в българската Солунска гимназия - освобождаването на своя роден край. "Тази идея не беше само моя. Тя беше и на моя съгражданин Гоце Делчев..." - пише по-късно кукушанчето. Малко е странно, че в развихрянето си по-сетне Дървингов сякаш изгубва допир с Гоце. Но остава прехласнат по него, както и всички други. И пояснява някои неща за своя съгражданин, докато е във Военното училище. "Той се очертаваше все повече и повече като социалист. И по тия социалистически настроения те двамата с неговия другар Господинов бидоха уволнени през 1894 г."
А идеята за освобождението държи високо от първите години на военната си служба. В първия му гарнизон, където пожелава да служи, Шумен, са още поручиците Венедиков и Бозуков, взели по-късно участие във въстанието. Там е и многоизвестният полковник Анастас Янков. "В средата на тия офицери, които беха на голема почит от целия град, нашият идеал си оставаше все Македония и нейната свобода. Тук беше и подпоручик Хр. Саракинов, най-близкия другар на Гоце Делчев..." - пише полковник Петър Дървингов.
По-късно той служи в Добрич, Орхание (Ботевград), София... През 1902 г. участва в Горноджумайското въстание, след като е напуснал армията. Един от най-активните участници е и в подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
По своя възторг от службата си на родината кукушанецът полковник Петър Дървингов може да бъде сравняван само с неговия приятел и земляк, "най-възторжения идеалист" от Скопие полковник Борис Дрангов. Може да се спори, кой от двамата остава по-честит. Защото по едно време полковник Дървингов в мирни години е преследван за това, че е бил началник на щаба на Моравската военноинспекционна област. Поне накрая душата му се постопля. Доживява да получи поздравления от министъра на народната отбрана Георги Дамянов на 74-годишна възраст, за именния му ден. И признанието на Македоно-Одринското опълчение като "бележит военачалник, който разпалваше и закаляваше българския дух в много поколения". А началникът на Военноисторическия музей полковник Стоян Пенков го определя като "неспокойна личност, издигнала името на българския офицер до член-кореспондент на Българската академия на науките... Затова и погребението му се превръща в едно преклонение пред паметта на всички от неговия край в борбите за свобода..."
Полковник Дървингов почива на 8.III.1952 г. в София.