Родното земеделие има скрит потенциал

Проф. Иван Върлев

Факт е, че редица от показателите на нашата икономика са едни от най-ниските в Европа. Това налага, вместо безплодни обещания и разговори, спешно да се търсят и използват всички възможни пътища за излизане от икономическата криза. Усилията за максимално използване на европейските фондове нямат алтернатива. В не по-малка степен обаче се налага да се разкриват и използват нашите собствени природни ресурси.
Българското земеделие притежава висок, далече още неизползван, производствен потенциал. Той се дължи на плодородната ни земя, наличните водни ресурси и благоприятния климат. За съжаление, през изтеклите 25 години земеделското производство е под половината от това преди 1989 г. Така например при напояване на царевица добивите от стотици хиляди декари достигаха 800 - 1000 кг на декар. Сега средните добиви за страната са в интервала 350 - 450 кг за декар. През сухата 2007 г. беше достигнат "рекорд" от 147 кг на декар. Следва да се отбележи, че когато добивите са под 250 кг на декар, производството е губещо.
Парадоксална е ситуацията например в зеленчукопроизводството. През 60-те и 70-те години на миналия век

България беше износител

номер 1 на домати в Европа! Сега около 80% от зеленчуците се внасят, а вкусовите качества на някои от тях нямат нищо общо с българската традиция.
Обективността налага да се отбележи, че в някои направления на растениевъдството у нас има съществен прогрес. Например отглеждането на пшеница, ечемик и др. на милиони декари особено в Добруджа се осъществява със съвременна високопроизводителна земеделска техника. В резултат рентабилността на производството се увеличава значително, а ежегодно се изнасят милиони тонове от тази продукция.
Новият напоителен сезон през тази година наближава и дискутираната тема, е особено актуална. В течение на над 60 години нашата селскостопанска наука, е изследвала влиянието на напояването върху развитието и добивите от културите. През средни климатични години увеличението на добивите е 1,7 до 2,0 пъти, като при засушаване то надвишава 3 пъти! Съществен факт в случая е, че при напояване добивите са значително по-стабилни през годините, което има големи икономически предимства.
Като са отчетени измененията на климата през последните 50 - 60 години и установените нужди на културите, се стига до категоричния извод, че икономически ефективно и устойчиво производство при пролетните култури е възможно само при условията на напояване.
За съжаление след промените по редица причини напояването на земеделските култури беше сведено от 9-10 милиона декара, на 0,35 милиона декара. Така,

сега напояваните площи са под 6%

от оценените за "годни". Трагичното в случая е, че този икономически абсурд продължава вече 25 години и никой не се счита отговорен за безполезното изтичане на над 3 милиарда куб. м вода всяка година.
Ако у нас се напояват поне 3 милиона декара (половината от годните), производителите ще реализират печалби от над 300 млн. лв. годишно. Продадената от напоителни системи вода ще бъде за над 100 мил. лв., а в резултат на значително увеличения износ, държавата ще реализира други 80- 100 мил. лв. приходи. Посочените цифри се основават на реално получаваните добиви у нас преди 25 години.
Причините за сегашното състояние на напояването са множество. Тук ще се посочат само най-неотложните мерки, които следва да предприеме държавата.
1)    Възстановяване и модернизация на вандалски разрушената най-малка канална мрежа. За целта в течение на 4-5 години са необходими по 30 - 40 мил.лв. годишно.
2)    Лимитиране на цените на водата за напояване на царевица, слънчоглед, соя и др. до 0,12 лв. за куб. м. При зеленчуците, тютюна и други интензивни култури тази цена може да бъде до 0,20 лв. за куб. м. За покриване на разликата между себестойността и лимитираните цени в течение на 3 - 4 години ще са необходими по 15 - 20 мил. лв. годишно.
3)    Възстановяване на всекидневните контакти между специалистите от Напоителни системи и водоползвателите, които се нуждаят от техническа помощ и консултации.
Очевидно посочените средства за възстановяване на напояването не превишават 10% от загубите, които се понасят вече десетилетия.
След изтичане на посочения преходен период (4-5 г.) финансовите ангажименти на държавата ще отпаднат. Една от причините затова е, че при увеличаване на напояваните площи от 0,35 на 1,0 млн. декара себестойността на водата ще бъде по- ниска от посочените лимитни стойности.
От особено значение за икономическата ефективност на нашето земеделие са

зеленчукопроизводството и овощарството,

политиката към които се нуждае от съществени промени. Характерното при тези отрасли е високата брутна стойност на получаваната продукция от единица площ. При зеленчуците в зависимост от изкупната цена тя варира най-често от 1000 до 1500 лв. на декар. За сравнение брутната продукция при отглеждане на царевица е 250- 350 лв. на декар. Без дори елемент на противопоставяне е ясно, че при подходящи почвени и климатични условия и осигурени пазари отглеждането на зеленчуците е носило и може да донесе високи икономически резултати. В случая следва да се положат максимални усилия и грижи за коопериране на дребните и средните производители, за осигуряване на достъпни и бързи кредити, и най-вече за усилено търсене на нови и разширяване на старите пазари. В тази връзка съдействието на Министерството на външните работи следва да бъде активизирано.
Очевидно е, че досегашната политика по отношение на напояването, която държавата в течение на 25 г. се беше отказала от всякакви ангажименти, принципно е неправилна и нанася огромни икономически щети както на производителите, така и на държавния бюджет. Особено през периода на тежка икономическа криза политиката на Министерство на земеделието следва да се насочи към най-пълно оползотворяване на нашите природни ресурси, специална грижа следва да се отдели за използване на водите за напояване, за което отговаря министърът на земеделието. Оставаме с надеждата, че проф. Греков като специалист ще оцени значението на проблемите и ще положи всички усилия да убеди Министерския съвет в целесъобразността в промени в политиката, целяща оптимално използване на водното богатство на България.