Разстреляните поети

Една от майките със черните забрадки
Лъчезар ЕЛЕНКОВ

Не си отиваш ти от мен.
Не си отиваш.
В стаята присъстваш.
На трапезата оставаш.
В съня ми разговаряш.

Защо тогава казват, че те няма!
Не вярвам в никого.
Само в тебе вярвам.
Не си убит!

Ти само си заминал във една страна,
наречена Безсмъртие.
Прости ми, сине! Много често плача.
Не си добър към мен! Не си добър...
Че толкова години от митинги и от събрания
не ти остана време да ме видиш.

Във вестниците срещам те понякога,
но все с една и съща снимка.

Не си отиваш ти от мен.
Не си отиваш...


Съседските деца на революции играят.
И все не могат да решат кое да носи твойто име.
Затворя ли вратите, ти цяла вечер хлопаш.
Събуждам се да ти отворя. Но само вятърът напира.
Другарите ти бавно остаряват.
А твоята коса все същата остава, гъста и красива.

Годините текат.
И чувствам много скоро
под някоя акация
в земята ще ме спуснат.

Тогава никой няма да помисли,
че аз завинаги при своя син отивам.
А пак ще свържат имената ни
със тази страшна дума - Свобода,
която толкова години упорито ме разделя с тебе.

Не си отиваш ти от мен.
Не си отиваш...

С фуражката,
с куртката си,
със книгите във шкафа,
с портрета си над моето кандило,
с другарите върху гранита тежък,
с децата от съседските дворове -
оставаш в моя ден,
изгряваш в моя сън.

Не си отиваш ти от мен.
Не си отиваш...

Огромна болка ме изгаря.
И аз не вярвам в никого.
Само в тебе вярвам, мой прострелян сине...


Из поемата "Гранитово", 1967 г.



С кръвта си нощите тревожим

"Целта на поезията е истината,
въпреки че толкова често тя се
заплаща със смърт."

    Мануел Муньос Идалго - Испания,
    лауреат на Международната литературна
    награда "Никола Вапцаров" за 2009 г.

Простреляният български пегас

В София, недалеч от площад "Гарибалди", на ул. "Ангел Кънчев" 5, пред бившата сграда на Съюза на българските писатели, заграбена по закона за реституцията, се издига неповторим паметник. Върху постамент от монолитен черен мрамор е излят бронзов пегас, изваян от скулптора Валентин Старчев.
Върху гръдта на крилатия кон на вдъхновението зее рана. Това е простреляният български пегас!
Зад него, върху плоча (днес изкъртена от съвременни злосторници - врагове на истината) бяха отлети имената на 25 писатели, от Христо Ботев до Иван Хаджийски, загинали за свободата на България. Сред тях са и имената на писатели, паднали със смъртта на храбрите в антифашистката съпротива (1941-1944 г.): Никола Вапцаров, Христо Козлев, Кирил Маджаров, Антон Попов, Емил Шекерджийски, Христо Кърпачев, Васил Воденичарски, Цветан Спасов, Иван Нивянин, Атанас Манчев, Матвей Вълев, Иван Хаджийски. За тях един български поет е написал:

Те бяха хубави поети, бяха в елегантни дрехи,
бяха кратки пламнали въздишки
на българските гневни строфи.
Сякаш бог ги бе избрал,
за да ги хвърли във пещта на Изгрева -
отворените със картечи порти
на стръмния висок живот...

На читателите на вестник "Дума", в празничния деветосептемврийски брой, представяме шестима от тях.

Вестник "МОЯТА ВЯРА"


Никола ВАПЦАРОВ
Роден на 7 декември 1909 г. в гр. Банско.
Разстрелян на 23 юли 1942 г. в Гарнизонното стрелбище на ШЗО, София.

ВЯРА

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
ще още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
животът по-хубав,
животът по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -

Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!



Кирил МАДЖАРОВ
Роден на 1 март 1914 г. в Устово (Смолян).
Загинал като партизанин на 14 август 1944 г. в Куршумлии, Югославия.

ПРОЛЕТ

Родено нейде в пазвите на юг,
днес слънцето празнува свойта младост,
в ръцете си размахва огнен чук
и с ударите пламъчета падат.

Запалени, полетата димят
и дишат жадно топлина и сили,
а в гънките на влажната земя
пулсира кръв в набъбналите жили.

Нагоре из баирите възторжено
звънтят и светят пламнали секири -
напуснал смело хижата-каторга,
човекът пее песен с дух немирен.

Работници по фабрики и сгради
опъват нерви, мускули и клетки,
окъпани от слънчевата радост,
те зреят и навлизат в пълнолетие.

А селяни с рала земята порят
и хвърлят в угарите ново семе -
ех, може би ще гръмнат пак пороища
и ние смело бури ще береме!



Цветан СПАСОВ
Роден на 10 декември 1919 г. в Плевен.
Загинал в бой като партизанин на 14 февруари 1944 г. в Плевен.

В ТАКАВА НОЩ...

В такава нощ ще ме загубиш.
Ще писне сова в мрачината
след писъка на вражите куршуми...

На гроба ми цветя ще носят
другарите. Ще плаче майка ми
и ще нарежда скръбно спомени.

В градината ще цъфнат макове.
Животът ще блести с възторзи.
Щастливо ще се любят младите...

Ела последен път на гроба ми
и разкажи, че моите илюзии
се сбъднаха така разкошни!...

В такава нощ ще ме загубиш.
Ще писне сова в мрачината
и пак ще стане много глухо.



Иван НИВЯНИН
Роден на 26 декември 1919 г. в с. Джурилово (Нивянин), Врачанско.
Загинал като партизанин на 29 май 1944 г.

ВЕЧЕР

В такава хищна, звездна вечер
врагът ще стреля стръвно в мен;
ще лайне куче надалече
и аз ще бъда повален.

За мен другарите ще страдат,
ще ме накичат със венци;
на почет ще стои отряда -
ще бдят един след друг бойци.

Самичка мама ще узнае -
сиротна в бедната ни къща, -
насън вретено ще мотае
и нишката му ще се скъса.

Тя в тоя миг ще се събуди
и вече няма да заспи:
тъй цял живот ще бъде будна -
за мен ще плаче и скърби.

В такава хищна, звездна вечер
врагът ще стреля стръвно в мен;
ще лайне куче надалече
и аз ще бъда труп вдървен.

Ще минат дни - в строеж огромен
народът ни ще е зает;
но той за мен ще пази спомен,
за мен - героя, млад поет.

Балкана, 1944



Атанас МАНЧЕВ
Роден на 28 януари 1921 г. в с. Каблешково, Бургаско.
Загинал в бой като партизанин на 21 май 1944 г. в гр. Айтос.

МЛАДОСТ

Шумете, разлюшнати ниви,
ликувай, безбрежно поле;
сред вашата шир златогрива
разтворих аз млади криле!

Поднасям възторжено тука
една неотменна съдба
и дръзко издигам юмрука -
животът зове на борба.

Знам: първата жертва ще падна
сред вас, мои родни поля,
но сепнати в тежка отрада,
ще трепнат далечни села.

След мене редици ще минат -
безкраен и светъл керван, -
за повече слънце ще гинат
в неравна и кървава бран...

Сега младостта ми прелива,
размахва високо криле;
шумете, разлюшнати ниви,
ликувай, безбрежно поле!



Христо КЪРПАЧЕВ
Роден на 24 юли 1911 г. в с. Надежда (Кърпачево), Ловешко.
Загинал в бой на 23 май 1943 г. край Ловеч.

СЕПТЕМВРИЙЦИ

Когато над Дунав се мръкне
и сънен Балканът заспи,
отново в полетата бойни
пожара на бунта гори.

Отново вървят септемврийци...
За всеки загинал герой
те мрачно проклинат: "Убийци,
ний пак ви зовеме на бой!"

Ний искаме пак свободата,
земята и нашия труд,
че ние твориме благата
със сърпа и тежкия чук.

А тихият вятър отнася
гласа на прикрития враг
и глуха закана оглася
селото и димния град.

Кълнем се в смъртта ви, другари,
и във всеки загинал герой,
че скоро часът ще удари,
часът на съветския строй!

Червеното слънце ще грейне
във всички бедняшки сърца
и в новия кървав септември -
кълнем се - ще бием врага!