Радостта на Чолака

Трудно си вярвах, че ще го склоня, но вече трети път ме викаха в съвета заради него. Владо Чолака... Видели го нашия в алеята на първенците и хоп... Избрали го в актива на профсъюзните дейци. И сега за заседания... Аз да съм го осигурявал. Щели да ме накажат даже. И вчера пак не ходил. Днес го викали отново, но един дявол знае дали ще се смисли и да отиде, както му е редът. Та-а-а... затова съм тръгнал по жегата. Жив човек не срещнах по пътя.

В стопанския двор по това време беше тихо. Горещината на летния ден бе събрала краварите под черничевата сянка до пожарния водоем. Хората плискаха морните си чела с хладка вода от чешмата и чакаха беларусите да доставят фуража, за да пълнят яслите за вечерното доене. Само Владо беше останал в родилното. Отваряше врати и прозорци за хладовина на кравите. Като ме видя, усети за какво съм дошел, кимна с глава мълчаливо и ме подмина.

- Ей, ей!... Къде заминаваш? - подвикнах му аз. - Не се ли сещаш, че за тебе съм дошел?

- За какво? - отвърна ми небрежно. - Пак ли за там?

- Иди бе човече, иди - започнах да го агитирам любезно, чудех се откъде да го подхвана. - Поне на това съвещание иди. Нови работи ще чуеш, решения се вземат, ще разбереш какво искат големите отгоре...

Говоря си аз и чакам отговор да чуя, а Владо с кофата разнася фуражни смески в яслите, смята си нещо наум, спира ту при тая крава, ту при оная, оглежда им виметата. А аз подвиквам подире му по десет пъти, като на глух.

- Кажи ми де! - препречих пътя му и го стрелнах със свити вежди. - Нали вчера беше почивка, защо не ходи?

- Чух, де! Чух! Не ме смятай за толкова глух. - отвърна ми той безразлично, направи завой и пак отиде до яслите в другия край на обора.

Ядосах се и тръгнах след него. Малко оставаше да ме хванат щуравите. Идеше ми да грабна кофата из ръцете му и да я хвърля през отворения прозорец, а него да го хвана за ушите и да ги изтегля като на дете.

- Знаеш ли какво нещо е да си делегат? Доверие. На конференция те викат. Що за човек си ти? В града ще отидеш, хората дават обяд, предметни награди, магазините ще обиколиш... С хора ще се срещнеш... Нищо няма да загубиш...

- Добре де, добре... - повтаряше неговото си той. - И други са ми го казвали това. То-о-о... добре е да отида, но как да го направя? Ти знаеш ли, че днес чакам да ми се отели юница?

- Не те питам за това бе, Чолаче! Кажи ми днеска ще отидеш ли? Поне днес?

- Бе то, добре бе, началство, добре е... Да съм отишел и вчера, па да ида и днеска... Но разбираш ли ме сега? На много заседания може да си ходил, с много хора да си се срещал, ама знаеш ли как се къса пъп на теле? Как то започва да диша, от вимето на кравата започва да тече млеко, това е живот... Пък и ти си ни казвал: "На малкото дете се дава млеко, старият човек го питат ще хапне ли малко млеко. Живота започва с млеко и завършва с млеко..." Не е ли така?

- Да, така е... Признавам твойта философия, изглежда е истина, че животът започва и завършва с млеко... Но остави тия работи, нали си има доктор и зоотехник... Те знаят какво трябва. Ти като ми заприказваш за тия телета, цяла седмица ще мине. Добичар си... Така е...

- И две седмици може да минат, важно е да ме чуеш, да премислиш, па после ми се сърди, карай ми се колкото щеш.

- Дадено тогава - отвърнах с тежка въздишка. - Казвай си болката, слушам.

- Не мога бе началство, не мога - говореше с молещи се очи Чолака. Опитвал съм се, ала без кравите не мога. Нито ден. Заловя се за нещо в почивните дни, а все си мисля за кравите. Как ли ще ги нареди сменният? Струва ми се, че гладуват, жадуват... А някоя и мастит може да хване. - Чолака спря пред мен фронтално, потърси моя поглед и започна да ми разказва как вчера му се отелила най-млечната крава.

- Отбих се за малко в родилното снощи... Гледам жива душа няма.

- Как няма? Нали има дежурство, нощен пазач?

- Няма, няма... Нито нощният, нито пазача. А ей оная, крайната крава... Тъпче на едно място, неспокойна - ляга, става, върти се... Даже прослузила. Ха замини животното, де! Та тая крава - продължи Чолака, бършейки ръце в синята си престилка, - тя е славата на фермата. Много е млечна, а и масленост млекото й има. Ама пусти късмет, три години все мъжки телета ражда. Ама-а-а викам си: "Ще, ще... Ще има и женско, и юница от нея ще гледам." Тичам веднага за ветеринарния, намерих и зоотехника. После дойдоха и други хора. Ама като тръгнало телето... Леле мале-е-е... Само с единия крак напред, другият се подвил и препречил през таза. Аде де... Как си я представяш тая работа?

- Е, и друг път са се телили такива...

- Ти слушай, слушай, не бързай толкова - избърса потта от челото си Владо и продължи с ръце да описва положението на телето като прибута с крак към яслата разпиляната люцерна. - Натам вече много зор видяхме. Кравата легна и не ще да стане. Пък доктора... Клека, става, бърка и бута телето... Върна го обратно в утробата на майката и лека полека намести крачетата и главицата. Вклини ги в таза... Майстор си е човека, и зоотехника. Разбират си от работата. Какво нещо е науката!

- Е, щом това е станало...

- Абе станало, станало... Не е лесна работа, бе човек. И аз така си мислех, ама телето беше едро, да му се не види и работата. Изкуствено ги осеменяват... Какви са тия бици та едроплодни телета се раждат? То си беше май умряло. Два часа доктора и зоотехника, па и ние, се въртяхме около тях, докато се оправи. Търкам го аз после със слама, търкам и гледам, гледам... Женско, женско... Първом изтръпнах, а после радост напълни душата ми. "Ей, ей... Хора-а-а... Женско теле! Женско теле! От най-млечната крава. Роди се.

- Добре де, добре... На цяло село си го разказал. Разбирам те вече, така е...

Чолака си замълча, усмивката му слезе от лицето, помисли си нещо и отново ме погледна в очите.

- Абе-е-е... началство, началство, разбрах колко си ме разбрал. Ама-а-а, моля ти се пални си москвича и на съвещанието в града иди ти, наместо мене. И на часа да си там. Пък аз... - После махна с ръка и отмина. Взе отново желязната вила, намуши голям навиляк люцерна и започна да я разнася по яслите. Две крави след него пристъпиха по хранителната пътека и лакомо наведоха глави над сочната трева.

Петър ДОНЕВСКИ е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанско. Завършил е Висшия селскостопански институт - София. Дълги години е ръководител на ТКЗС в родното си село, зам.-председател на АПК "Скът" и зам.-кмет на гр. Бяла Слатина.

Автор е на белетристичните книги "Скът" (2000), "Дива кръв" (2002), "Лудо време" (2003), "Залези в равнината" (2005), "Удавени очи" (2010), "На село зреят черешите" (2014) и др. Член е на Съюза на българските писатели.