Проклятието на лузъра

В рамките на един ден Израел и "Хамас" обявиха победа преди около седмица в поредната битка около ивицата Газа.
Само преди няколко десетки години войните завършваха съвсем ясно - имаше победители и победени. Победителите отваряха шампанско и танцуваха по улиците, а победените подписваха капитулация и отиваха на съд или пък в новото преходно правителство в съответната страна. Сега обаче живеем в свят, в който всички искат да са победители и декларират победа при всяка възможност.
Никой не иска да бъде лузър.
Очевидно е, че живеем във век, в който дори и най-елементарните истини са трудно доказуеми. Вече няма установени правила, няма всеобщ морал, няма ясни граници, няма победени. Всички искат почетно място на стълбичката на победителя.
По дяволите, дори войните завършват с двама победители. Защото епохата се тресе в яка фобия от лузърството.
Навремето, в безгрижните дни на света, когато нещата бяха ясни и манията за победа започваше да се оформя като върховен принцип, имаше опозиционни гласове. Като тийнейджър изчетох великата новела на Алън Силитоу "Самотният бегач на дълги разстояния", само за да разбера, че англичанинът защитаваше велика теза - в общество, в което всички искат да са победители, трябва да знаеш кога да загубиш. Защото, ако победиш, ставаш като всички останали, приемаш принципите им, превръщаш се в част от системата, матрицата те поглъща и те изплюва унифициран, прилежен и лъскав.
Беше много яко да четеш за това, че лузър звучи гордо.
После във времената, когато успехът стана всичко, а победата задължително качество, ако искаш костюмарите да те признаят, гледах един стар български филм - "Царска пиеса" от 1982 година на режисьора Иван Ничев и по сценарий на Владо Даверов. Там, вероятно като ехо на епохата на късния социализъм, също се прокрадваше репликата: "Аз не съм победител", изведена като кредо на обикновените хора, които не искат да се срамуват от живота си.
Но 1982 година днес изглежда като нещо от епохата на динозаврите, смешно, странно и нереално.
Днес на практика не можеш да срещнеш лузър, който да си признае, че е такъв.
Всъщност думата looser дойде от далечна Америка с вятъра на промяната. Тя не означава просто загубил. Тя обобщава философски абсолютна черна дупка - загубеняк, хабене на биологичен материал, човек без амбиции. Това е като интелектуална присъда в годините, в които най-ценното, което човек може да докаже за себе си, са снимки в жълтата преса.
Днес е страшно потискащо да кажеш, че си обикновен човек. Че искаш или не, са те направили лузър по рождение. Че вселената е достатъчно несправедлива, за да не допусне всички да опитат от бляскавия живот на победителите. Тук се крие огромният езиков терор, който ни бе наложен.
Трябва да казваш, че си победител, за да можеш никога да не се осъзнаеш класово.
Трябва да казваш, че си победител, за да не можеш никога да заявиш социален интерес.
Трябва да казваш, че си победител, за да не може никога да ти хрумне мисълта за промяна.
Заради това самотната фигура на лузъра бе сатанизирана, медийно оплюта и филмово осквернена.
А лузърите, братче, са си сила. Ако поне за един момент всички се върнат към утопичното литературно състояние да не искат на всяка цена да бъдат първи, рано или късно ще осъзнаят, че са ги вкарали в схема. Хубаво е да си номер едно, но нима това означава, че трябва да разстреляме всички останали?
Всички казват - трябва да даваме път на инициативните. Окей. Ама с останалите какво да правим? Щом не са инициативни и богати, щом са лузъри, това означава ли, че трябва да ги затворим в лагер? Като говорите за бляскавите единици, защо не споменавате и за милиардите други? Хората са интересни във всяко свое състояние, а победителите, общо взето, са най-скучни и досадни от цялата подборка.
Да си лузър може и да звучи гордо в свят, в който победителите винаги се държат като говеда. Лузър е състояние на благословия. Но и възможност за проклятие. Защото всички са лузъри, ами никой не иска да си признае.
И заради това не мога да спра да се кикотя, когато видя как всички се обявяват за победители с налудничав блясък в очите. Никога няма да спре да ми е смешно. Това е като глобален ситком с предсказуем сюжет. Победителите се надпреварват кой е по-победител.
А това винаги означава само едно - проклятието на лузърите ги и стигнало...