Проф. ЛЮБОМИР СТОЙКОВ: Всяко поколение има шанс за принос към цивилизацията!

- Как отбелязвате рождените си дни, професоре? Какво е отношението ви към този празник - философско, естетско, бохемско или по-скоро спокойно?

- Рожденият ден за мен е повод да благодаря на моите създатели - родителите ми, от една страна, а от друга - на съдбата и Господ за това, че продължавам да живея, че все още ме има. На този ден си правя равносметка на стореното в личен и в професионален план. През годините различно съм го празнувал - понякога по бурен купонджийски начин, а понякога спокойно и кротко...

- Когато ви наричат "министър на модата", как реагирате?

- С усмивка! Забавно и несъмнено приятно е да чуеш по свой адрес подобно нещо, но определението е абсурдно, тъй като модата е феномен, стихия и необятна власт, която по никакъв начин не може да се вмести в тесните рамки на административната и управленската лексика и да е зависима от бюрократични критерии.

- Защо се насочихте именно към журналистиката, свързана с естетиката на "чаровната диктаторка"?

- Лайфстайл журналистиката въобще и модната или още фешън журналистиката в частност привлякоха вниманието ми със същите културни и естетически магнити, с които действа арт журналистиката - журналистиката за литературата, за киното, за театъра, за живописта, за музиката и т. н. Преди да се захвана с този тип журналистика (това започна отдавна - повече от 40 години са минали оттогава), в тази област имаше голяма ниша. Не бих искал да абсолютизирам, но за модата и модния дизайн се пишеше най-често повърхностно, полукомпетентно и инцидентно. Единствено знаменателните списания "Лада" и "Божур" правеха изключение. По това време нямаше и специализирано телевизионно модно предаване, посветено само на тази тема...

- Интервюирали сте безброй световни звезди, но коя среща завинаги остана в ума или в сърцето ви?

- Много са, но споменната рефлексия веднага извиква в паметта ми незабравимите срещи с Пако Рабан, Юбер дьо Живанши, Пиер Карден, Аликзандър Маккуин и Лойд Клайн. От тях само с Живанши съм се виждал един-единствен път, а с другите - контактите и разговорите ни бяха многократни - в Париж, Лондон, Ню Йорк, Кан, Кейптаун, София. Дълбочината на мисленето, интелигентността, оригиналността на стила, топлотата и естествеността на общуването, а и скромността, която ми се виждаше странна на фона на голямата им известност, са основателна причина тези велики творци да бъдат винаги в сърцето ми.

- Има ли известна личност - българска или чуждестранна, която буди у вас възхищение или респект не само с начина си на обличане, но и със стила на живот като цяло?

- Много са и е трудно да ги изброя всичките. Най-много ме респектират онези знаменитости, които независимо от тяхната свръхпопулярност са запазили максимално земния си облик, чувството за реализъм и социална справедливост, достъпност и добронамереност. Редица от тях са правили жестове към мен като към журналист и моден анализатор, помагали са ми безрезервно, за да си свърша работата бързо, качествено и прецизно.

- Как се роди фразата "Симпатията е взаимна", с която сте популярен?

- Това стана почти в самото начало на моето авторско телевизионно шоу за стил "От игла до конец" - някъде през 1995 или началото на 1996 г. Желанието ми бе да го идентифицирам допълнително с моя атрактивна фраза от типа "запазена марка". Самата идея, кодирана в този девиз, произтича от миролюбието на характера ми и от позитивната готовност за общуване, заложена ми по рождение. Ще се съгласите с мен, че взаимността е емблематично чувство и нагласа за разбирателство, съпричастие, единство и единение...

- Ценители ви помнят като автор и водещ на първото телевизионно предаване за мода и стил в България "Блясък" по Канал 1 на БНТ. В историята на родната журналистика остават също "От игла до конец" по Нова телевизия и "Чаровната диктаторка" по 7 дни ТВ. Защо според вас днес липсват подобни програми в ефира?

- Защото не е лесно да се правят такива предавания, пък и може би защото в някаква степен е минало времето за подобни формати. Безспорно е, че днес информацията в лайфстайл предаванията предполага и изисква съвсем друг тип интерпретиране и модериране. Но е безспорен и фактът, че е огромен дефицитът на журналисти - автори, водещи, репортери, които са достатъчно компетентни в този сектор на културата и мотивирани да бъдат надеждни арбитри на вкуса и стила, да бъдат полезни на публиката като доверени посредници между океана от тенденции и предложения, от една страна, и индивидуалния вкус, от друга. Нашествието на риалити форматите измести и погълна и малкото съществуващи стойностни предавания за мода и стил. Не съм противник на риалити шоуто, но никога няма да приема онези негови проявления, които налагат вулгарност, пошлост и груба спекула с ценности като "успех", "любов", "известност" и "знаменитост".

- Омръзна ли ви да коментирате стила на първата дама и на други родни политици?

- Защо да ми е омръзнало? Както на някои от тях не им омръзва да правят непрекъснато грешки в публичното си поведение и да допускат гафове в своя дрескод, така и аз не възнамерявам да спирам с критика, препоръки и съвети към тях. Тази моя дейност е логично обвързана с професионалната ми реализация в сферата на връзките с обществеността и имиджмейкърството. Политическият пиар е немислим без анализа и оценката на стила в политическата комуникация, в това число и на имиджа, и на репутацията, които са зависими от облеклото на политиците, от езика на тялото им, като цяло - от външността им.

- Смятате ли, че български дизайнери зад граница са по-успели от тези, които останаха да работят и творят в родината ни?

- Не може и не бива да се говори на ангро и да се правят механични обобщения. Успехът си е успех - и в България, и в чужбина. Нямаме право да поставяме изкуствена граница между реализацията на модните дизайнери в страната и извън нея. Абсурдът е, че нерядко успехът им в родината е по-труден, отколкото навън. Академията за мода винаги е следяла за това как нашите дизайнери се представят по света. Откакто се помня и откакто се занимавам с мода и моден дизайн, търся непрекъснато "българската следа" в световния стил. Но през последните години Академията за мода реши още по-ефективно да оценява труда на българските дизайнери, реализирали се зад граница. Затова и най-новите носители на "Златна игла" в категория "Дизайнер на годината" са творци, които са се доказали категорично и убедително в Лондон (Светослав Колчагов и Невена Николова), в Рим (Иван Донев) и др.

- В продължение на четвърт век Академията за мода присъжда най-авторитетния приз за мода в България - наградата "Златна игла". Вие сте учредител и на приза "БГ модна икона", също връчван от Академията за мода. Организирате и други престижни церемонии, на които издигате в култ стила и естетическия вкус. Какво ви провокира и вдъхновява да не се отказвате от подобни събития?

- И в двата случая става дума за отличия, които се връчват по решение на Академията за мода и на журналистическото жури към нея (30 утвърдени лайфстайл журналисти от печатните и електронните медии). Т. е. наградите са отражение на общественото мнение, на очакванията и на оценките на хората за добър стил и вкус, за красиви и елегантни произведения на модния дизайн, на модната фотография, на модния грим и т. н. Смисълът и на двете награди е да бъдат стимулирани оригиналните модни творци, българската модна индустрия, добрите образци на стил и поведение. Няма да се откажа да организирам тези конкурси, както няма и да се откажа да водя безкомпромисно битката с кича, фалша, лицемерието и опростачването... Разбира се, не по брутален начин, а с позволени средства...

- Вие сте прочут дългогодишен университетски преподавател. Какви са наблюденията ви за студентите днес и преди две десетилетия например? Как се променят младите? Еволюират или напротив? Опитахте ли се да пресметнете колко студенти, дипломанти и докторанти в сферата на журналистиката, модния дизайн, бизнеса и публичната комуникация сте обучили?

- Мисля, че съм обучил близо 3 хил. студенти в различните степени и форми на висшето образование, въпреки че някои мои колеги - университетски преподаватели, твърдят, че са много повече... Не е важна точната бройка. По-важно е, че съм се постарал да споделя с тях мъдростта, знанието и опита си. По-важно е, че мнозина от тях вече са постигнали целите си и на свой ред обучават другите или пък заемат ръководни позиции в медиите, в държавните, обществените и частните структури на бизнеса, културата, изкуството и предприемачеството. Наблюденията ми върху младите като цяло не са се променили през годините. Неправомерно е генерациите да се делят на добри и лоши по механичен начин. Всяка има своя мисия, свои приоритети, свои доминиращи ценности, свои несъгласия и свои протести. Всяко поколение има шанс за принос към цивилизацията!

- Опишете се накратко като родител - строг ли сте, или по-скоро либерален?

- Най-лесното е да отговоря: строг, но справедлив. Но не е толкова елементарно. Родителската кауза е толкова трудна, деликатна, отговорна и задължаваща, че не може да бъде разбрана, ако сам не си родител. Стремял съм се да възпитавам сина си Калин в дух на реализъм, честност, принципност и трудолюбие. Давал съм му шанса той да направи избора за себе си - за образование, за работа, за стил, за свободно време, но и да отговаря за този избор, да съзнава, че животът си му принадлежи и че от него зависи как ще го изживее най-пълноценно. 

- Освен това вие самият се отнасяте с огромно уважение към вашия баща, който е и редовен читател на ДУМА. На какво ви научи полк. Димчо Стойков?

- На много неща: на труд, на дисциплина, на любов към книгите, на самостоятелност. Понякога си повтарям негови думи или пък любими сентенции за верността, на които постоянно срещам потвърждение в действителността: "Давай със сърцето си, вземай с ума си", "По-добре е да те срещне вълк в гората, отколкото човек, който е прочел само една книга през живота си" и др. Неговата мъдрост и позитивна строгост в съчетание с такива качества и добродетели на майка ми, Бог да я прости, като любвеобилност, ведрина, доброта и стремеж към красота са в ядрото на моята душевност, във фундамента на характера ми. Поне аз така си мисля... Той наскоро навърши 90 години, бяхме заедно и подобаващо отпразнувахме юбилея. Желая му здраве, радост и дълголетие.

- Имали ли сте възможност да се установите за постоянно в чужбина? Бихте ли се възползвали от подобно предложение сега?

- Със сигурност съм имал много потенциални възможности да живея и работя в чужбина, но никога не съм ги търсил и не бих се възползвал от тях. Обичам България и съм щастлив, че мога с делата си да й се отблагодаря за това, което тя е направила за мен.

- Носител сте на безброй различни награди. Коя смятате за най-ценната или най-неочакваната?

- Уважавам всяка сериозна награда от авторитетна институция, която съм получил, но особено скъпи са ми студентските призове. Ще спомена два от тях, връчени ми от абсолвентите от випуски на специалностите "Медии и журналистика" и "Медия икономика" в УНСС. Едната е "Диамант в короната" (2017), която възприемам като комплимент за преподавателския ми стил, а другата е за "Перфектен имиджмейкър" (2018). В професионално отношение много ценен за мен е най-високият приз на Съюза на българските журналисти "Златното перо" (2014). А най-неочакваната беше "Знаменитост на годината" (2018). Но държа да подчертая, че наградите разглезват и подсилват суетата. Нека все пак да не се вземаме прекалено на сериозно.

- Какво не знае широката публика за вас, а бихте могли да разкриете поне отчасти?

- Не знаят, че съм бил в прегръдките на първия космонавт Юрий Гагарин (на 26 май 1961 г., когато като дете го посрещах в Казанлък), не знаят, че писателят Чудомир ме е учил да чета в невръстна възраст, не знаят, че гледам на кафе и че като войник съм помагал за спасяването на бедстващи по време на жестока зима и невиждан снеговалеж в Плевенско, за което писа навремето в. "Народна армия" (1973). Една от детинските ми гордости е, че мога да карам (и сега) колело без ръце. Има и много други неща, но за тях ще кажа в следващото интервю...