Правдата

Славчо СИМЕОНОВ,
гр. Сандански

Изгубили сме я някъде. Няма я нито на Стария площад, нито по грешната наша Земя. Напразно я търсим...

Вървя по централна улица на градчето... Никъде не я срещам. Паянтови сгради с избодени очи от едната страна и дворци, натежали от  бетон, желязо стъкла и безвкусен кич - от другата. И на двете места живеят хора - едните в разкош, другите на дъното. Магазинчета и магазини, повтарящи се до втръсване, с отрупани витрини и разхвърляни по тротоарите стоки на безбожни цени. Чудиш се в коя страна си попаднал, защото от имената на фирми и етикети кирилицата е прогонена. Купуваш германски дрехи, турско бельо, унгарски обувки, корейски електроуреди и други фалшификати на промишлеността; в хранителните магазини: китайски лук, италиански домати, македонски чушки, испански череши, гръцки ягоди, португалски боровинки, замразено канадско месо, полски пилета и яйца от борсата. Родно производство няма, а българският труженик е безработен. Търсиш правдата, а срещаш жесток бизнес.

Осъдена е правдата и в бита народен. Не ни събуждат пеенето на петли, блеенето на вакли стада, гласът на дойни крави, грухкането на прасенца, защото ги изклахме, загробихме или замразихме безжалостно и ги изядохме без време по нечия поръка. Разстрелваме кучетата и котките, защото нощуват на топлия асфалт, изсякохме вековни гори - нарушихме равновесието в природата и ни натиснаха всевъзможни болести с Корони...

Осъдихме нашите майки и бащи на бавна мъчителна смърт със символични пенсии. Унизително съчувстваме на болни и безпомощно бедни чрез отпускане на помощи и рекламни подаяния. Срамно затваряме очи за нещастниците, ровещи в кофите за боклук

Правдата! Тя... сгушена, мълчи. 

Ще речете, че съм черноглед. Разходете се в нашата действителност и ще се убедите в чутите и записани слова:

- Чедо, такова не е било. Да си затвориш фабриките, да си изгониш децата по чужди земи, да купуваш чужди стоки и да гладуваш - приплаква жената от съседна улица.

- Не е било - приглася съседката й - нашата земя да пустее, а да ядем чужди, отровни плодове и зеленчуци.

- Кротко, жени - успокоява ги старият чобан, останал без работа - и на това ще му се види краят, преживяли сме много - върти заканително глава той, стиска гегата в попукани длани и трие очи със сваления калпак.

- Ще му се види, ще му се види - викат в един глас насъбралите се жени - но ние няма да го видим, както върви... С тези пенсии за какво по-напред. И забегналите ни деца по чужбината не изпращат вече.

Мълчи Старият площад, мълчи! Съборените и присъстващи обелиски на загиналите за правда мълчат. Само вековният чинар е гръмогласно стаен, развява непокорна грива и напомня мъдрия Апостол  - НАРОДЕ!!!!