Поклон пред Победата

Има безброй бележити дати в годината. Международни, държавни, църковни, лични... Но 9 май - Денят на победата, е сред най-важните. Защото без него няма как да ги има останалите празници. Няма как да ни има и нас.

Историята не търпи предположения: какво щеше да се случи, ако през пролетта на 1945 г. Съветският съюз не бе разгромил армията на Хитлер? Никой, никога не ще успее да даде абсолютно точен отговор на този въпрос. Но със сигурност нищо добро не би очаквало ако не целия свят, то поне Европа. Вероятно мъдрите глави на Стария континент донякъде го осъзнават и затова решават да отбелязват и Деня на Европа именно на 9 май.

От героичния подвиг на участниците във Втората световна война се навършват 74 години. Цял човешки живот. Почти не останаха живи свидетели на онези страшни военни години. Ветераните си отиват. Но ни оставят в наследство мирен свят, за който са платили с кръвта си, със здравето си, с бъдещето си, с живота си.

Съвременните тийнейджъри дори не могат и да си представят не само величието, но и значението на Деня на победата. За тях 14 февруари е много по-важен и разбираем от 9 май. Уви.

И затова е добре да им се обяснява не само на днешната дата за смисъла на паметта, но и на уроците по история и с обикновени разговори вкъщи да пазим приемствеността на поколенията.

Погледнете 18-годишните си деца и внуци. На същата възраст момчета и момичета - все още деца, се записват доброволно на фронта и се хвърлят под вражеските танкове с викове "За Родината!". Има ли кой да разтълкува сега в името на какво са го правили? Може ли днес да се намерят ученици и студенти, които да проумеят героизма на връстниците си отпреди няколко десетилетия?

Победата е факт именно благодарение на младите хора. Средната възраст на бойците е 20-40 години. Но на онези деца на войната не им провървя да са в разцвета на силите си именно тогава. Сигурно и те мечтаеха за дълъг и щастлив живот. И не подозираха, че съществуват наркотици. А вкуса на алкохола за първи път опитват, получавайки "войнишките 100 грама". Не знаеха какво е да играеш на компютърни гърмежи, където имаш три виртуални живота. Дадоха си реалния, единствения в истинска битка.

А онези, които по чудо успяха да оцелеят и все още имат сили да си сложат униформите с ордени и медали, стават все по-малко. Затова, ако ги видите (не само днес), им се поклонете. Благодарете им там, където ще ви чуят. Защото те не могат да прочетат статусите ви във фейсбук. Няма да оценят фотошопнатите стилизирани гергьовски лентички на аватарите ви в социалните мрежи. Не ще се впечатлят и от сканираните архивни снимки на флага върху Райхстага.

Понеже ветераните не знаят нищо за виртуалния свят на анонимните мнения и лайкове, обичат да гледат ясното мирно небе. Но на улицата чуват ругатните ви. Събират празните бутилки. Ровят по кофите. Стават просяци. А когато стоят прави в метрото и никой "не ги вижда", си мислят, че би било по-добре да загинат тогава, когато животът все още е бил ценен от някого.

Ако не сте сред онези, които водят децата си с цвете в ръка пред паметника на загиналите във войната, поне спрете за миг. Минута мълчание. И не забравяйте, че всички сме длъжници на тази Победа.