Поезия

Момино

Бяга момата! Бяга да скрие сърцето си. 

Но подир нея препуска на кон ятаганът. 

Черният хълм от коси непомилвани свети. 

Бие ранена кръвта - до девето коляно. 

Спира най-старият, вдига над болката лоб:

"Връщане няма! Старото - как да го помним! 

Тук се покръстихме, тук вече имаме гроб. 

Къщи ще вдигаме. Село ще бъде... Момино!" 

Камък и сълзи. Чардаци - от горни по-горни. 

Слепи огради - змия да не може да мине.

Само слънцето слиза свободно в дворовете, 

само вятърът волно разрошва градините. 

Люляков цвят от кьошетата тъмни извира. 

Цвилят в оборите буйни коне - неседлани. 

Песента лека-полека пак сила набира,

лудо играят ръце в одаи и в дюкяни.

Моминска шарка - по пъстротъкани сукмани. 

Моминска стъпка хорото по момински люшка. 

Момински знак по звънци и по гривни ковани. 

Момински пряпорец. Моминска сабя и пушка.

Козле

Пасеше дядо бяло козле.

Той бавно пристъпваше вече, 

та беше го вързал с въже

да не ходи далече. 

Козлето пасеше, 

растеше,

опъваше дядо все към гората. 

Старецът - 

от път побелял, за път го болеше, 

но как да откъсне

нозе от земята.

И тъй, лека-полека

въжето тънееше.

И взе, че се скъса. 

Превърна се дядо

на малка могила от пръст. 

Въжето - 

на козя пътека.

Хлебарница

        На баща ми Васил Трендафилов

Препускаме към градовете - етажи, над етажи... 

И люлката на свойто житие завързваме

все по-далеч от кълн на жито, от цвят на ябълка. 

Но след димния си труд ще се забързаме

и тук ще спрем да кажем:

"Два хляба, моля!... Два хляба!".

Творим - горим. Не стихва евристичната ни жажда... 

И анахронизъм е сега да си припомняме на

машината за първата бразда и шумна слава. 

Но след безсънна нощ ще вдигнем рамена

и тук ще спрем да кажем:

"Два хляба, моля!... Два хляба!".

Звезди докосваме с небесните си екипажи...

И тъй отдавна буйни дъждове и снежни зими

не спират нашия космичен набег.

Но след далечен полет ще се приземим

и тук ще спрем да кажем:

"Два хляба, моля!... Два хляба!".

Двама в полето

Човекът до мене!... Той поздравът мой е във утрото бяло, 

слухът е за думите мои, до късно в нощта незаспали,

през знойния ден и по дългия ред той в очите ми свети. 

Човекът до мене - знак, че не съм сам сред полето.

Не мога аз да заставя времето назад да завие,

то тича неспирно и старите негови мускули пие.

Не зная накъде да посегна, фаталния миг да разместя, 

да не тръгне внезапно към него най-лошата вест.

Не виждат очите ми гладната болест как бясно

кръстосва смаленото тяло и търси най-слабото място... 

И, току-виж, както си ровим земята, тя се отвори завчас

и потъне във нея - човекът до мене. Или пък аз.

Запустение

А тук, до реката, всичко е зелено и право, 

оцеляло от моето детство бухлаво. 

Върбите навеждат реси над бистра вода. 

Тополи и церове тихо люлеят гнезда.

Припява птичият хор, извива се писък в хралупа. 

Надбягват се мравки, храна за зимата трупат...

И ето, слънцето сяда на селските къщи:

в такъв час помня - хора от труд се завръщат... 

Сега е пусто... Пътят към Шишови ниви

се е изгубил в треви и в бурени диви... 

Орачи, сеячи, жетвари от моето детство,

не ви виждам, не ви чувам, къде сте?... Къде сте!

... Пристъпвам през онемялото село... И аз немея

пред свещения покръст: Земя и Човек над нея.

Дъжд

Вали дъждът, реди светкавици с гърмежи, 

градът мълчи, завит в сребристосива мрежа.

Под сводове, под колонади и под стрехи

стоим ние, пазим скъпите си дрехи.

Пред нас по улицата, със вода застлана, 

върви приведен мъж, походката му - бавна.

Не идва тук, при нас, да се поспре на сухо,

а за стрелите на дъжда той сляп и глух е.

Какъв ли огън го гори сега отвътре - 

най-близкият му да лежи на одър смъртен,

да е прокуден от деца или съпруга,

гладът да го суши?... Или пък нещо друго?!

Върви мъжът... Да го последваме и ние, 

дъждът небесен болката ни да измие...

Момиче в църква

Сред богомолци смирени - бледоръко момиче... 

Свещта си припалва, молитва шепти.

Духът му болното тяло съблича

и през купола нейде далече лети.

И кой за такава съдба го заигли - 

вместо да грее дъга от лъчи, 

тъмнило да бъде под дългите мигли, 

да няма за радост и хора очи.

И си мисля сега за туй множество грубо, 

на което аз брат съм, баща съм и син,

как щедро се учи то да погубва

и отчайващо малко - как да спаси.

И в тоя храм, където се плаче и пее,

за кого да се молим... Ще дойде часът, 

когато докрай със стената се слеем

и застанем до грешните в Страшния съд.

Homo sapiens ХХI век

Денят се прекатурва... И ти си тука вече,

в смълчаното подземие на твоя нощен дом. 

Далеч назад остана празничната вечер,

от нея те разделя бетонен вълнолом. 

Животът тук пристига в сигнали закодиран - 

до теб се укротява неспирният им бяг.

В антените се вслушваш, в екраните се взираш, 

за миг да разпознаеш опасния им знак...

Денят се вдига бавно... В мирните си форми

животът пак се връща пред твоите очи.

По своя път обратен се люшкаш от умора, 

а от смъртни сметки в душата ти горчи...

И всичко в теб от памтивека се повтаря - 

една игра, в която ти докрай ли ще гориш: 

ти нощем в пропасти сам кулите събаряш,

а денем над земята отново ги строиш...

Акванеум

Прелива океанът...

Но няма ги дори акулите. 

На дъното

почиват уморени самолети - 

огромни риби среброперки.

Метални каски - водни костенурки - 

лежат в безкрайна броеница. 

Противогази плуват - 

морски скорпиони. 

Радиоактивни отпадъци

издигат острови коралови...

Прелива океанът...

Стърчат високо над водата

триумфални арки.

Липсва шествието - 

под сводовете им да премине.

Дървото на живота

Какво със тебе става, прелестно дърво? 

Дали ръста си най-висок достигна

и към старост тръгва твоят необхватен ствол, 

или виси над тебе гилотина,

та почна да линееш... Листата ти

жълтеят, съхнат твойте шумни клони. 

По кората ти личат от червеи следи, 

подземни твари гризят твоя корен... 

Ах, как опасно те опасва голота!

И в туй безспирно дървоизтребление

остава все по-малко място за гнезда, 

все по-скъсен - просторът за летене... 

А стоят до теб, поливат те и през сълзи

се молят - само старци белобради: 

песента на птичи хор да те спаси,

да не те пречупят дървояди!

Любовта на побелелия мъж

Побелял, нечакан и чакан, зван и незван,

в пъстроликия хаос между доброто и злото,

неподражаемо мирен, недосегаемо сам,

той навива това омотано въже на живота.

В сиводневие сам не разбра как се случи така - 

на въжето до него застана жена светлолика.

Мълчалива, в дрехите скрита, пред очите - стъкла,

с ръцете си близо до себе си тя го повика.

Ах, ръцете ?!... Прелива вълшебство в тия ръце!

За миг не се спират, въжето държат те на трима.

Докосват сега тихо едно примирено сърце,

а то, с белег до белег от рани, нова ли рана си има.

И веднъж - о, звезден миг - на въжето по пет стъпала

пристъпват те двама... "Обичам те!" - с рамо изрича.

Тя приведе челото си, счупи и двете стъкла,

с очите открити му каза: "И аз те обичам!".

 - Повелителю вечен на незнайните наши съдби,

ти тая любов благочестива тъй късно изпращаш.

Преживял е заблуди, покруси, и да не би

за пропилени надежди да се разплащаш.

 - От първия дъх над въжето те са двойна звезда - 

на него тя отредена, той на нея обречен.

Свобода е всяка заветна любов, свобода!

Любовта е без време - звезден Миг е и Вечност!

Трендафил Василев е роден на 1 март 1940 г. в село Момино, Хасковска област. Завършил е гимназия в Димитровград, военно училище, Военна академия "Г. С. Раковски" и журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като командир в българската армия, журналист във военния печат. Бил е ръководител на няколко издателства, понастоящем е управител на издателство "Българска книжница".

Автор е на 11 поетични и две прозаични книги. Негови стихове са преведени на руски, английски, немски, френски, гръцки, сърбохърватски и полски език. Носител е на националните литературни награди "Изворът на Белоногата" (2005 г.), "Александър Паскалев" (2010 г.), "Георги Джагаров" (2015 г.). Отличен е със "Златно перо" на СБЖ. Член на СБП и СБЖ. Живее в София.