Почит пред истинското творчество

Крум Василев

В началото на 2005 г. няколко медии у нас подеха кампания да бъдат създадени в София и в други градове на страната "музеи на тоталитарното изкуство". На 20 февруари същата година и Националната телевизия в емисията си "По света и у нас" подкрепи тази идея и предложи музеят на тоталитарното изкуство да бъде устроен пред Националния дворец на културата, в подземното пространство на паметника "1300 години България".
Като един от многото противници на идеята за създаване на музей на тоталитарното изкуство написах отзив, в който се опитах да покажа колко нелепа е тя и какво недомислие е самият термин "тоталитарно изкуство".
Припомням тези отминали факти, защото след като в продължение на пет години въпросната идея не показваше признаци на живот, на 11 февруари 2010 г. медиите съобщиха гръмогласно: Министерският съвет, под председателството на премиера, прие предложението на министъра на културата Вежди Рашидов в София да бъде създаден "Музеен комплекс на тоталитарното изкуство". Мина-не мина година и половина и на 19 септември т.г.- на чисти понеделник, лично премиерът Бойко Борисов в присъствието на половината Министерски съвет преряза лентата на комплекса.
Тези дни, с пенсионерско билетче на половин цена, прекрачих и аз прага на новия комплекс. Със смесени чувства, защото очаквах да видя не голямо изкуство, а "кич от времето на соца".
Още на самия вход на комплекса ме изненадва изискан метален надпис: "Музей на социалистическото изкуство. Филиал на Националната художествена галерия". От термина "тоталитарно изкуство" - ни следа. Същата приятна изненада поднасят и двете осведомителни табла, поставени непосредствено след входа - те дават не тенденциозна, а обективна и добронамерена информация за експозицията.
Отправям поглед към подредените върху млада морава скулптури. И смесените ми чувства отстъпват място на спонтанно вълнение. Защото пред очите ми е панорама на емблематични творби, създавани от именити творци във времето, когато бяхме млади ...
Ето умалено, но въпреки това внушително копие на монументалната "Република", изваяна през 1946 г. от Васил Радославов, Александър Занков и Стою Тодоров: устремена напред жена, зовяща народа да отхвърли монархията. Тя се извисяваше навремето в центъра на София, пред двореца. Ето и друга забележителна "Република", сътворена от големия Любомир Далчев. Ето знаменитата "Трета класа" на Иван Фунев, справедливо наречена в информационните табла шедьовър. Ето поредица от тематични фигурални копозиции, отделни фигури или глави с висока художествена стойност - Ленин, Благоев, Георги Димитров, Вапцаров, работници, селяни, партизани - все силно въздействащи творби, дело на признати майстори: Иван Лазаров, Марко Марков, Васка Емануилова, Николай Шмиргела, Секул Крумов, Валентин Старчев, Величко Минеков - няма как да изброя всички.
Едва ли ще се намери посетител, който да остане безразличен сред художественото богатство на скулптурния парк. Не могат да останат безразлични и зрителите, прекрачили прага на художествената галерия. На самия вход пред тях се изправя като жив безименният и безсмъртен комунист-антифашист в картината на Илия Петров "Пред разстрел". В информативните табла на музея и тя съвсем основателно е наречена шедьовър. Редом с нея -"Ятачката" на Ненко Балкански и "След разстрела" на Александър Поплилов,  оценени в информативните табла като "христоматийни творби", като класика.

"След разстрела" на Александър Поплилов

Специалистите, които са подбирали експозицията на художествената галерия, са били взискателни - слаби работи в нея няма. Пред много от картините зрителите се застояват дълго. Талантливото изкуство е голяма сила, това е всеизвестно. Например картината на Стоян Венев "Посрещане на Съветската армия" опровергава без думи онези, които заблуждават младото поколение, че тази армия била окупаторка. Застанеш ли пред картината, не може да не почувстваш искрената радост, с която нашият народ посрещна съветските бойци. Подобна сила на внушението притежават и "Черните забрадки" на Кирил Цонев, и "Манифестация" на Никола Танев, и "Разпит" на Никола Мирчев, и работите на Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Стоян Сотиров, Дечко Узунов, Илия Бешков, Борис Ангелушев, Александър Жендов, Найден Петков - и тук не мога да изброя всички.
Като цяло музеят се оказва не критика, какъвто може би е трябвало да бъде според първоначалния замисъл, а по-скоро възхвала на социалистическото изкуство. Допускам, че това ще даде повод за нападки от страна на заклетите антисоциалисти спрямо организаторите на музейния комплекс. Но те вина нямат. Ако трябва да се търси "виновният" - той ще се окаже самият 45-годишен период, пренебрежително наричан от някои "период на соца". Този период е един златен полувек за българското изкуство - това е голямата истина, от която няма как да се избяга. Ако организаторите се бяха заловили да правят "музей на тоталитарното изкуство", какво щяха да сложат в него - няколко изровени от мазетата гипсови бюста с качеството на занаятчийски изделия? Колко посетители на музея щяха да привлекат с тях? И би ли могло с тях да се характеризира изкуството, създадено през 45-те години? Не, разбира се. Един музей на "тоталитарното изкуство" неминуемо би означавал диверсия и фалшификация на социалистическото изкуство. Организаторите са проявили здрав разум и са подбрали експонатите

не от кича по мазетата

а преди всичко от фондовете на Националната художествена галерия и Министерството на културата, което е гаранция за високо качество.
Не е трудно да се разгадае критерият, по който са подбирани експонатите: творби, подчинени на социалистическата идейност, но същевременно високохудожествени, талантливи. С други думи - твюрби на автентичния социалистически реализъм, онзи толкова одумван метод, който - прилаган от истински и искрени майстори творци - ражда шедьоври. Разбира се, далеч не всички експонати в музея са шедьоври, а и не всички могат да се подведат под знаменателя на социалистическия реализъм. Но всички до един са изкуство от висока класа. От посредственост и кич в експозицията няма и следа. А през периода на социализма имаше и едното, и другото, тези неизбежни спътници на истинското изкуство са неизкореними през всяка епоха. Прави чест на организаторите, че са се въздържали да ги включат в експозицията и не са сипали "лъжица катран в бъчвата с мед".
В едно изявление министър Рашидов казва, че "долу, в депата, го има и кичът от онова време, и периодично ще се организират различни изложби, включително с кичозни подаръци и пр.". Добре, нищо лошо няма, стига да не се нарушава сегашният облик на музея - музей на високото, на талантливото изкуство, показващ творби, достойни за всеки престижен европейски музей.
Всъщност има един кът в музейния ансамбъл, където може да се види и кич - това е магазинчето за сувенири. Там са изложени за продан чаши и тениски с ликовете на "вождовете". Но те са произведени сега, специално за музея, до 1989 г. такива неща у нас не се правеха. Нека се произвеждат, може да се намерят купувачи за тях, но все пак - те влизат в разрез с експозицията на музея. На посетителите, каквато е практиката във всеки голям музей, би трябвало да се предложат преди всичко каталози, албуми, репродукции с творбите, изложени в парка и залите. Не се съмнявам, че организаторите имат предвид това.
Като са заложили на талантливото изкуство, създателите на музея са намерили печелившото решение. Печалбата ще бъде освен финансова и морална. Този музей издига престижа на България. Показателно в това отношение е следното изказване на френския културен аташе у нас Давид Вейзман, направено при откриването на музея: "Чудесно е, че тук е съхранена паметта. Това показва, че държавата иска да запази миналото в цялото му многообразие. Концепцията е много интелигентна и модерна, европейска, може би и отгоре. Това място ще бъде достоен финал на обиколката на чуждите туристи из софийските музеи".
Да, създаването на този музей показва, че България се издига до европейско отношение към ценностите от миналото. Жалко е, че това става мъчително бавно. Ретроградните сили не са сложили оръжие. Те затриха не един паметник, те взривиха мавзолея на Георги Димитров. Сега, при разкопките в центъра на София, археолозите ликуват, щом открият една педя римска мозайка, но археолозите от бъдещите поколения няма да открият и зрънце от великолепните мозайки на Дечко Узунов върху фасадата на мавзолея. Защото от тях не остана нищо. Но никой не е потърсил отговорност от Иван Костов и неговите министри, които поръчаха взривяването и с вандалски цинизъм го наблюдаваха. Днес техните лумпенизирани побратими се канят да взривяват и паметника на Съветската армия. Ще им преседне.
Накрая - една реплика към уважаемия вицепремиер и министър на финансите Симеон Дянков. Той не е сгрешил, напротив, далновидно е постъпил, като е осигурил 3,5 млн. лв. за изграждане на музея, който по собствените му изчисления след две години ще се изплати. Но г-н Дянков дълбоко греши в твърдението, което изрече: "С този музей се затваря една страница - и комунизмът, и социализмът отиват там, където принадлежат - в историята".
Не, г-н Дянков, много бързате да затворите страницата. И преди вас мнозина са я затваряли, а тя се оказва все отворена. Обективно погледнато, и Музеят на социалистическото изкуство в София свидетелства, че социалистическата уредба на обществото не е била ялова, щом се е оказала благоприятна почва за създаването на такива силни художествени творби, каквито са творбите в музейната експозиция. Не е ли така?