Пет години след Димчо

Назми Мюмюн

Точно преди седмица се навършиха пет години, откакто Димчо Михалевски ни напусна. В паметта ни остави дълбоки следи на човек с главно "Ч", верен приятел, добър комшия. Наш съгражданин, политик и държавник.

Петте години изминаха неусетно. Тази бързина сякаш отговаряше на неговия характер, на динамиката, в която живееше. Така и се трудеше в името на хората - бързо, неуморно и затова постигаше резултати. Сякаш  ДНК-то му беше заложено да служи на хората. Да подаде ръка на всеки, който имаше нужда от приятелска подкрепа. Да коригира всякo управленско решение, ако то не е в полза на хората. Огромното му душевно богатство  го караше да бъде солидарен и съпричастен с болката на всеки - без да дели хората по етнос, религия, култура и език или партийна принадлежност. Загубата на Димчо така и не се запълни през тези изминали пет години.

При първата необходимост, за да се вземе правилно решение, винаги съм усещал неговото силно рамо, неговата подкрепа. Затова, когато бях до него в истанбулската болница "Аджи бадем", исках и аз да му дам вяра, да му донеса сила от неговия роден град, от дома и приятелите му. Силата да оздравее, да се пребори с коварната болест. Там до него беше и неговото семейство. Всички очаквахме, всички се молихме, всички вярвахме, че чудото ще се случи...

Димчо беше човек оптимист, човек със силна вяра, стъпил здраво на земята. Това му даваше всичко, което е необходимо, за да бъде истински родолюбец, патриот на дело. Православен християнин и човеколюбец. Той уважаваше своите съграждани мюсюлмани и разбираше добре, че разликата между нас е по-тънка от люспата на лука, както се казва в една стара поговорка. Още помня как бързо, със сърце и душа откликваше при нужда да се помогне на някоя джамия. Даряваше молитвени килими, осигуряваше средства за ремонт, климатици, даряваше кочове на бедните за Байряма, даваше ифтар.

Воден от вярата, че всички ние - християни и мюсюлмани, сме народът на България. И че преди всичко сме хора. Със своите слабости, болки, несгоди и нужда от подкрепа. Защото  уважението, добрата дума, та даже и приятелското потупване по рамото струват повече от злато. Сърцето на Димчо беше голямо, то не делеше хората, радваше се с тях и страдаше заедно със страдащите. Димчо обикаляше селата и махалите в областта. Държеше се като равен с всички и никога не върна ръка, протегната за помощ. Беше жив пример как един държавник трябва да се държи с народа си. Показваше с делата си как да укрепне по-добре взаимното уважение, доверието между хората в област Кърджали и в районите със смесено население в страната. Не случайно покани мен да бъда председател на обществения съвет за издигане на кандидатурата му за кмет на Кърджали през 2005 г. Държеше много за развитие на връзките с изселническите организации в съседна Турция и със сродната на БСП Народно-републиканска партия, основана от Ататюрк. Държеше много на добрите отношения със съседна Гърция и с ПАСОК. 

За него нямаше почивка. Когато беше в парламента, всеки петък вечер се връщаше в Кърджали, а в събота и неделя в клуб "На всеки километър" се срещаше с десетки хора - съграждани, съпартийци, бизнесмени и работници, лекари, учители, журналисти... Обикаляше областта, не остана по-голямо село и махала, в които да не е бил, да не е разговарял с хората за проблемите и надеждите им. Не отказа помощ на никого.

Беше истински боец. Влизаше в битката и я печелеше. Поемаше ангажименти и ги изпълняваше. 

Пет години Димчо не е между нас. Не мога да повярвам, че е така. Ходя из Кърджали и сякаш ето, всеки момент той ще се покаже зад ъгъла. Виждам паметника на Апостола пред общината - Димчо беше един от двигателите днес да го има. Димчо се смее и край паметника на първата целувка в парк "Горубсо" - също направен с неговия труд и средства. Усмивката на Димчо грее и във "Водното огледало". Там, където се отразява и любимият му град. Стъпките му сякаш се чуват по десетките километри асфалтирани, благодарение на него, улици, новата водопроводна мрежа в Кърджали. Той даде шанс градът ни да оцелее и да има бъдеще, като спечели може би най-важната битка - отварянето на прохода Маказа. Делото на Димчо е навсякъде. Има една стара турска поговорка "Ешек олюр - калър семери, инсан олюр - калър есери" - "Умира магарето - остава му самара, умира човек - остава му делото".

Димчо ни остави много!

Дължим му почит и уважение. Затова и ми стана горчиво на душата. Когато в дните около годишнината от кончината му видях опити името му да се използва за евтин пиар. Когато дребни душици започнаха спор кой бил по- и най-, и кой какви заслуги имал.

 Смирете се! Поне пред Димчо замълчете! И се замислете дали сте направили поне половината от това, което той ни остави!