От опълченец до министър-председател

Георги Й. ГЕОРГИЕВ

Публицистичната книга "Димитър Петков: От опълченец на Шипка до министър-председател" на Христо Ив. Милев благодарение на книгоиздателство "Мир" вече е част от по-големите библиотеки в страната. Авторът е съвременник на Димитър Петков и дядо на юристката проф. Емилия Друмева.
Когато събира сведения за своята първа книга "Избиванието на Хаджи Димитровата чета и черти от живота на въстаниците Орешков и Патрев", Христо Милев е ученик в Пловдивската мъжка гимназия, а когато издава втората си книга през 1910 г. за Димитър Петков, вече е зрял мъж с натрупан опит като общински служител, кмет на Пловдив и окръжен управител на Стара Загора. Перото му е укрепнало, усъвършенствал е своя публицистичен изследователски стил.
Христо Милев пише не с ръка, а със сърце, с обич и признателност за един от най-достойните мъже на България. Той е пристрастен като повествовател, но обективен като изследовател на времето и историческите събития. Гради образа на Димитър Петков не с общи думи, а с жизнени факти.
Героя си Христо Милев познава отблизо, от неговото обществено и политическо битие, познава характера и нрава му, проследява напрегнатия му живот не отстрани, а непосредствено, защото е негов съратник и съидейник.
Докато проследява миналото на всички наши народни дейци и политически мъже преди и след Освобождението (с изключение на Ст. Стамболов и Захарий Стоянов), той не намира живот по-интересен, по-бурен и по-разнообразен от този на Димитър Петков, който от прост слуга и опълченец, останал на Шипка с една ръка, преминал всички възходящи стъпала на държавната служба: писар, дребен чиновник, депутат, кмет на София, подпредседател и председател на Народното събрание, достигна най-високия институт в царството - премиер-министър. И още едно основание за Христо Милев да застава пред своя герой като пред икона: "Това свое въздигане Димитър Петков го дължи не на образованието, раболепието или на някоя протекция, а на безмерното си трудолюбие, постоянството, енергичността, желязната воля и на крайния си патриотизъм."
За Димитър Петков е писано много в не една книга и история, но Христо Милев създава жива, първична житейска повест веднага след гибелта на този славен политически мъж. От всеки ред усещаме, че авторът пристъпва към героя като към личност, която заслужава не само описание, но и поклон.
Нека за миг се пренесем на връх Шипка на 11 август 1877 г., ден четвъртък, когато Сюлейман със своите 49 табора, 42 оръдия, 1800 конници, повече от 30 хил. души решил да превземе руската позиция и плени защитниците на Шипченския проход, които възлизали на около 7500 души с 27 оръдия. Нападателите са пет пъти по-многобройни. Неравен бой, неясен край. Българските опълченци не се стреснали и не помръднали; те проявили рядко хладнокръвие и мъжество до края на боя. Следобед обаче нападенията на турците станали по-стремителни. Двубоят е на живот и смърт. Положението е критично, ако не били дошлите на помощ още две роти от първа опълченска дружина, които довел сам дружинният командир подполковник Константин Кесяков. Една от тези роти била четвърта, към която се числял Димитър Петков.
Ротите били смъкнати от връх "Свети Никола" надолу по голата поляна, която била обстрелвана, и една трета от опълченците били убити или ранени, докато заемат окопите. Вечерта свършили патроните и дружината отбивала турците с камъни. Подполковник Кесяков се провикнал: "Кой опълченец ще отиде при склада и каже да донесат патрони!" Никой не тръгнал срещу сипещите се куршуми. Отново се провикнал командирът. Тогава млад боец от четвърти взвод на четвърта рота скокнал от окопа. Рояк от куршуми се сипели по него. След малко опълченецът се задал, водейки кон, натоварен с патрони.
- Как ти е името?
- Димитър Петков, Ваше високоблагородие!
Когато се опитал да козирува, забелязали, че от лявата му ръка шурти кръв.
- А защо ти, тежко ранен, водиш коня?
- Защото водача го убиха по пътя и аз го поведох.
- Храбрец! Заслужаваш Георгиевски кръст! - избухнал подполковникът и изпратил Петков обратно в медицинския пункт.
Как след тези редове на саможертва, на военен подвиг в съдбовен ден от Шипченската епопея, Христо Милев може да пише безстрастно за Димитър Петков? Не! Той цял живот се възхищава от своя герой, учи се от него, обича го дори. И това пронизва цялото повествование, внася страст в редящите се драматични страници.
И особено когато вместо преклонение и благодарност в следосвобожденска България героят от Шипка среща първична омраза, отмъщение и най-цинични опити да бъде унищожен.
Закален в борбата за освобождение, Димитър Петков посвещава всичките си дни за добруването на хората, за развитието на Отечеството. Това Христо Милев показва не с декларации, а с цветист език и красноречиви факти и документи. Той ярко рисува силата и влиянието на журналистическото перо на Димитър Петков. То е неговото несменяемо оръжие срещу тиранията, налагана от властимащите.
Подробно са изложени огромните заслуги на Димитър Петков като кмет на София. Приел 25-хилядното по население тогава кално градче, той чертае европейското му бъдеще. Да споменем само двата знакови моста - Орлов и Лъвов, булевардите и площадите, най-важните обществени сгради, градини, на първо място Борисовата, водоснабдяването, довършва се паметникът на Васил Левски, проектират се осветлението и канализацията на столицата, построяването на театъра, баните и пр.
С тази книга Христо Милев вдига своеобразен паметник на Димитър Петков. Всеки, който я прочете, ще се убеди колко трудолюбив и резултатен човек е бил. Да не говорим за неговата отзивчивост. Той не е оставил нито едно писмо, адресирано служебно до него, без отговор, колкото и да му е струвало това. Димитър Петков е имал силна памет и твърд характер. Мразел е лакейството, подлостта, доносничеството. Пословична е неговата скромност въпреки големите му заслуги в интерес на обществото.