Огнен полет

Събитията, за които става дума, са се случили през зимата 1943-1944 г., когато фашистите взимат зверско решение: да използват възпитаниците на Полоцкия детски дом номер 1 като донори (домът се намирал в днешната Беларус - ред.). Ранените германски войници имали нужда от кръв. Къде да я вземат? От децата. Първи се хвърля да защитава момчетата и момичетата директорът на детския дом Михаил Форинко. Разбира се, за окупантите не е имало никакво значение съжалението, състраданието и изобщо самият факт на подобно зверство. Затова още от началото е било ясно - това не са аргументи. Затова пък надделява мнението, че болните и гладните деца няма как да дадат хубава кръв. В кръвта им недостигат витамини и желязо. Освен това в детския дом нямало дърва, прозорците били без стъкла, бил кучи студ. Децата постоянно настивали, а както е известно, болните не стават за донори. Отначало децата трябвало да бъдат излекувани и охранени, а след това можело да бъдат използвани. Германското командване се съгласило с такова "логично" решение. Михаил Форинко предложил децата и служителите на детския дом да бъдат преместени в село Белчици, където бил разположен силен германски гарнизон. И отново сработила желязната безсърдечна логика. Първата маскирана стъпка към спасяването на децата била направена.

Извеждане под носа на окупатора 

Децата пристигнали в Белчици, но след това започнала подготовката за прехвърлянето им в партизанската зона, а после със самолети зад линията на фронта (вече на съветската, а не окупираната територия - ред.). И ето че през нощта на 18 срещу 19 февруари 1944 г. от селото излезли 154 възпитаници на детския дом. 38 от тях били възпитатели, а също така членове на нелегалната група "Безстрашните" със семействата си и партизани от отряда на Шчорс. Децата били на възраст от три до четиринадесет години. И всички - всички! - мълчали. Страхували се дори да дишат. По-големите носели малките. Тези, които нямали топли дрехи, ги завили с одеяла и шалове. Дори тригодишните малчугани разбирали смъртоносната опасност и мълчали... В случай че фашисти се досетят и тръгнат да гонят групата, около селото дежурили партизани, готови да започнат бой. А в гората децата ги чакал "влак" от шейни - 30 каруци.

Много помогнали летците. В онази съдбоносна нощ, знаейки за операцията, те кръжали над Белчици, отвличайки вниманието на врага. Децата пък били предупредени: ако изведнъж в небето се появят сигнални ракети, трябвало веднага да клекнат и да не мърдат. По време на пътуването колоната клякала няколко пъти. До дълбокия партизански тил стигнали всички. Тепърва предстояло да се евакуират децата зад фронтовата линия. Това трябвало да стане колкото се може по-бързо, германците веднага открили "липсата". С всеки изминал ден престоят на децата при партизаните ставал все по-опасен. Помогнала Третата въздушна армия, пилотите се заели да превозят децата и ранените, като в същото време доставяли боеприпаси на партизаните. Командването дало два самолета, под крилата им били направени специални капсули-люлки, където можело да се качат допълнително няколко души. Освен това пилотите летели без щурмани - тези места също се пазели за пътници. По време на цялата операция от партизанския тил зад линията на фронта са били извозени над 500 души.

Горящият защитник

Ще ви разкажем само за един полет, последния. Той става през нощта на 10 срещу 11 април 1944 г. Децата летели с лейтенант Александър Мамкин. Той бил на 28 години. Роден в село Крестянское във Воронежка област, завършил Орловския финансово-икономически техникум и Балашовската школа. Към времето, когато се случва това, Мамкин вече бил опитен летец. Зад гърба си имал не по-малко от 17 нощни полета в германския тил. Онзи полет бил за него в тази операция (тя се наричала "Звездичка") не първи, а девети. Като летище се използвало езеро Вечелие. Трябвало да се бърза и защото ледът с всеки изминал ден ставал все по-тънък и по-опасен. В самолета Р-5 успели да качат десет малчугана, възпитателката им Валентина Латко и двама ранени партизани. Отначало всичко вървяло добре, но близо до линията на фронта самолетът на Мамкин бил уцелен. Линията на фронта останала назад, а Р-5 горял... Ако Мамкин беше на борда сам, той щеше да вдигне самолета и да скочи с парашут. Но той не летял самичък. И не смятал да предава на смъртта момчетата и момичетата. Не за това те, едва започнали живота си, се спасявали пеша посред нощите от фашистите, за да загинат в самолета. И Мамкин управлявал Р-5... Пламъкът стигнал до пилотската кабина. От температурата се стопили пилотските очила, прилепвайки към кожата му. Горели дрехите, пилотският шлем, от дима и огъня нищо не се е виждало. От краката му постепенно оставали само костите. А там, зад гърба на пилота, се чувал плач. Децата се страхували от огъня, те не искали да умират. И Александър Петрович продължил да управлява самолета. Превъзмогвайки адската болка, вече, може да се каже, почти без крака, той продължил да стои между децата и смъртта. Мамкин открил площадка на брега на езеро, недалеч от съветските части. Всички пътници останали живи. Самият Мамкин също успява да излезе от кабината на самолета. Той успял да попита: "Децата живи ли са?". И чул гласа на момчето Володя Шишков: "Другарю пилот, не се безпокойте! Отворих вратата, всички са живи, излизаме"... И Мамкин загубил съзнание.

Лекарите така и не успяват да обяснят как е успял да пилотира самолета, а и да го приземи човек, чието лице било покрито с разтопилите се очила, а от краката му били останали само костите. Как е успял той да преодолее болката, шока, с какви усилия е успял да удържи съзнанието си?

Героя го погребали в село Маклок в Смоленска област, днешна Русия. От този ден всички бойни другари на Александър Мамкин, срещайки се вече под мирно небе, първия тост вдигали винаги "За Саша!"...

За Саша, който от двегодишен расте без баща и много добре помнел детската мъка. За Саша, който с цялото си сърце обичал момчетата и момичетата. За Саша, който носеше фамилията Мамкин и сам, като майка, подари живота на децата.

По материали от чуждия печат