Обратното броене...

Преди два дни изпратих моите абитуриенти - моя клас. За три години, откакто ги поех, имахме доста трудности. Но ето, че сега ми е тъжно. Някоя и друга сълза се спусна, "без да иска" от очите ми. 

Казах им, каквото имах да им казвам. Не в онзи последен ден, а когато говорихме за български език, за литература, за поезия. Дали са ме разбрали, животът ще покаже. 

И си спомням някои моменти. 

Как спорехме за законите. Аз ги убеждавах, че правилата трябва да се спазват. И не трябва, например, да идваш със скъсани дънки в училище, защото си има училищен правилник. Че има други "правила", срещу които трябва да се борят: неравенството, корупцията, олигархичната власт. Но с годините с все по-голяма болка осъзнавах, че техният бунт ще се ограничи само до дънките. И как да се противопоставим на това неравенство, господине, като така е устроен светът. И ако искаш да гледаш семейство, трябва да си мълчиш, иначе ще гладуваш. И какво можем да направим ние, сами? Дано все пак са чули и моята гледна точка, която не съвпада с общоприетата и не включва преклонена главичка. 

Хубави момичета и момчета. Но виждам в тях някаква апатия. И вируса на консуматорския дух, който ги е обхванал. И срещу който воювах цели три години. Но срещу него трябват силни лекарства и добра ваксина, които не се продават в моловете. Не се продават въобще у нас. 

Чувам в тях чалгата, която е модел на подражание и поведение в обществото. И срещу която поезията сякаш няма шанс. Макар че им четях и класиците, и собствени стихове. Но колкото по-големи ставаха, по-трудно разбираеми ставаха стиховете. Реалността на живота изтласкваше метафорите. 

Не ни харесва как се управлява страната, но каква алтернатива има? Кой предлага смяна на системата? И аз мълчах в такива моменти, защото нямаше какво да отговоря. Не само защото да се говори за политика в училище е забранено... 

Надявам се все пак да останат тук. Дори само защото, по техните думи, на други места правилата трябва да се спазват, а у нас никой не го прави и затова е готино. 

И ми е тъжно, защото виждам в тях всички онези пороци на новото време, с които се опитвах да се боря. Дали все пак съм посял в някои от тях семето на недоволството, на протеста? 

Дали са взели поне шепичка от моите морални принципи, в които вярвам и където най-важният е да бъдеш Човек? 

Колко още трябва да броим до 12, за да разберем, че трябва да променим обществото. Да, ние, а не нашите деца. И да им дадем света, който заслужават. 

А може би е време вече да броим обратно? До старта...