Антология
Поезия
Нови стихотворения от Валентина Михайлова
/ брой: 21
Зора
Помилвана
от утринна зора,
пристъпвам прага
на сърцето ти сломено...
Не съм злорада, а добра,
защото птица съм -
от обич озарена!
Обичам те -
замислен, запленен
от чужди пориви и страсти.
Обичам те -
в беззвездна нощ,
във мрачен ден...
За мен и болката
по теб почти е щастие!
Закъсняло откровение
В памет на мама
Когато във душата ми е пусто,
след битки, прегорели чувства -
аз търся мъдрите слова на мама!
Когато ме налягат мрачни мисли,
а вярата порутен обелиск е -
аз търся мъдрите слова на мама...
Когато съм във плен на низки страсти,
а хорската лъжа за мен почти е щастие -
пак търся мъдрите слова на мама.
Накрая - уморена от препускане,
закриляна от мъдростта на мама,
потъвам във загадката ЖИВОТ!
Изповед I
Аз не обичам лесните признания
и клетвите, изречени в захлас.
Чувствата признавам, изстрадани в мълчание
и споделени в тих среднощен час.
И не обичам истините дръзки,
изречени във мигове на гняв,
разнесли лицемерните си пръски -
натрупали в душата кал и грях...
Онези две очи обичам само,
ласкаво ме галят и мълвят.
Те в беда и в радост пак открито
в небесната си къща щедро ще ме нагостят.
Поезия
Какво си ти? - Незавоювано пространство?
Свят без предел? - Необетована земя?
Мираж далечен или тихо тайнство?
Бездънен мрак или си светлина?
Какво си? - Време, разпиляно в тишината?
Сърдечен повик? - Зов на самота?
Разпятие жестоко на душата?
Горчива, неизречена тъга?
Какво си ти, изкуство поетично -
свят безметежен и незащитен?
Любов или горене фанатично
на пламък, от душите ни взривен?
Магьосница
Не ме кори за малките измами.
Не ме вини за дългите мечти.
Животът ни е низ от кратки драми
и от безкрайни суети...
Във светлия ти поглед се оглеждам -
оттам струи небесна светлина...
Ако потъна на бедите в бездната,
дали за полет ще ми стигне топлина?
Обвива мрак притихналата стая
и - онемяла - чакам твоя зов.
Дори измамена, прокудена,
аз зная,
че като таен благослов
ще седна пак на трона ти,
магьоснице любов!
Разпъната душа
Във утрото
на пориви
и на падения,
след шепота
на падащи съмнения,
след неочаквани,
безмилостни атаки
на врагове
и на приятели -
душата ми неистово се мята
между небето и земята...
Изповед II
Когато посрещам деня със усмивка
и блясък светлее в мойте очи,
и ме пари мечта - обич пивка,
а вярата ми в делата личи.
Когато гоня изконни илюзии -
с риск да ме изпепелят -
и съм вярна на свойте приятели,
и с добро ми започва денят.
Когато отсявам доброто от злото,
Когато съм в плен на красотата -
жаравата - орис е моя, защото
живея и истината ми е отплата.
Валентина Михайлова е родена в гр. София. Завършила е специалност философия с профил социология в СУ "Св.Климент Охридски". Специализирала е театрознание към ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Завършила е и магистратура по БИН във Философския факултет на СУ "Св.Климент Охридски". Работи като библиотекар при НЧ "Славянска беседа". Над 30 години се занимава с оперативна журналистика и театрална критика. Авторка е на стихосбирките: "Незащитени пространства", "Душа в окото на Всемира", "Оазиси на сърцето", "Предчувствие за бряг", "Разпъната душа", както и на журналистическия сборник "Имена от творческата плеяда", съдържащ интервюта с именити наши интелектуалци. Носителка на няколко литературни награди. Член на СБП, СБЖ и САБ.