Антология
Поезия
Нови стихотворения от Матей Шопкин
/ брой: 54
Към България 2020
Българийо и вчерашна, и днешна,
и утрешна Българийо - поклон!
Поклон пред тебе, майко безутешна,
въздигнала до Бога своя трон.
Под вечните недра на необята
за тебе сплитам слънчеви венци,
но ме боли, че ти кърви душата
от хищни и безродни подлеци.
Те тъпчат твоята велика слава
и с дива ярост ти копаят гроб
и всичко се превръща в мътна лава,
подобна на безмилостен потоп.
Какво да сторя, майко безутешна,
освен да кажа в твоите беди:
Българийо и вчерашна, и днешна,
и утрешна Българийо - бъди!
Бъди и остани през вековете
земя, покръстена от мъдър Хан,
земя, уханна като ранно цвете
и горда като стария Балкан!
Размисли в мъглата
Мила Родино,
ти си земен рай...
Цв. Радославов
Мъгла противна, сива, гъста
над горда Стара планина
и аз вървя, понесъл кръста
на тези тъжни времена.
О, аз вървя с душа ранена
и гледам с горестни очи
край мен - земя опустошена,
над мен - угаснали лъчи.
Жестока болка ме обгръща
и зрее в мен сподавен вик:
Къде си ти, земя могъща?
Къде си ти, народ велик?
Но като жар от люта жажда
сред тази глуха пустота
дълбоко в моя дух се ражда
една спасителна мечта.
Мечта от размисли родена:
ще дойдат по-честити дни,
когато в цялата вселена
ще бликнат руйни светлини.
Ще греят слънчеви простори,
ще пее синият Безкрай
и Бог дори ще заговори,
че ти, земя, си земен рай!
Към народа
Сред тези баладични планини,
сред езера, раздоли и полета,
стани, народе български, стани
и промени съдбата си проклета.
Не чакай чужда помощ и недей
потъва в пепелища от забрава.
Стани и с млади сили заживей
като народ, достоен за прослава.
И нека твоят път да заблести,
тъй както е блестял през вековете.
И нека над помръкнали мечти
да свети вечността на върховете.
О, върховете с горди имена
на храбри пълководци и поети.
И нека да изгряват знамена
над нови настъпления развети.
Надмогнал вероломства и злини,
отрекъл и заблуди, и кошмари,
стани, народе български, стани,
за да спасиш душата на България!
Борба
Разруха, убийства, грабежи, забрава -
това са чертите на днешния ден,
ден, който по земната шир преминава
с народ угнетен и в душата ранен.
Пустеят полетата, рухват горите,
селата потъват в боклуци и кал,
мъжете пиянстват, пустосват жените
и няма отникъде милост и жал.
Къде са безсмъртните светли завети
на нашите български горди предци?
Днес техните снимки красят кабинети
на разни разплути от власт големци.
Но въпреки всичко под Божа закрила
животът е хубав, дори с тегоба,
когато в съдбите ни с огнена сила
присъства великата дума борба.
Когато България тръпне и страда
и пада безумен безпаметен мрак,
за нея - земята ни древна и млада
борбата е верен спасителен знак.
С борбата позора и злото ще съдим,
ще станем творци на възвишен възход,
и вярвам, че днес и вовеки ще бъдем
достойни чеда на достоен народ!
Думи за хамелеоните
Не, аз не зная по какви закони
и по какви съмнителни причини
живеят между нас хамелеони,
което означава зли гадини.
До вчера бяха предани войници
на Партията - съвест на народа,
а днеска са печални мъченици,
пронизани от жажда за изгода.
И с посинели нокти лудо драпат
да стигнат до високите етажи
на всяка власт, зависима от Запад
и пищна като дяволски миражи.
За тях България е само сцена,
където те играят важни роли,
но тяхната съдба е предрешена
от силата на чужди протоколи.
Забравили заветите на Бога,
те си издигат мрачни бастиони.
И ще повторя с болка и тревога:
Живеят между нас хамелеони.
Понякога са болни от умора,
но няма как животът им да свърши.
Нали е казано от мъдри хора,
че винаги и вредом има мърши.
Божествен храм
Зората над Родопа се разгаря
и в тоя час, от блясък озарен,
звъни часовникът на Чепеларе
и предвещава лъчезарен ден.
И аз забравям всички полебрани
и тръгвам из Родопа планина
да излекувам тежките си рани
от всяка дива ярост и злина.
Над мирис на уханни сенокоси,
над пасбища, бърда и върхове
Родопа върху халища ме носи
и ме опива с топли ветрове.
Омаян от Орфеевата лира,
разбирам с неотменна яснота:
Родопа е сърцето на Всемира
и люлката на всяка красота.
Тук ставам изповед, олтар и цвете,
защото от преданията знам,
че както е била през вековете,
и днес Родопа е божествен храм.
Вечер в село Орехово
Над Орехово пада зрач,
Персенк издига бели длани
и месецът - червен ковач,
кове от хълмите камбани.
Предчувствали, че няма сън,
шумят зелените градини
и ронят тих напевен звън
звездите - орехчета сини.
Вълни от пъстър аромат
под стихналите клони пеят
и люлки от уханен хлад
в простора бавно се люлеят.
Персенк прегръща вечерта
като в мечтите на поети
и всичко става красота,
с която Орехово свети.
Дъждовен час
Вали противен ситен дъжд
и под смълчаните простори
върви един самотен мъж
и сам със себе си говори.
Каква ли мъка му тежи?
Дали че бързо остарява
и черен вихър от лъжи
му носи гибел и забрава?
А може би е угнетен
от подлеци и лицемери
и в дебрите на своя ден
тъжи за рухнали химери.
О, в тоя сив дъждовен час
не искам с никого да споря.
И съм готов самият аз
със себе си да поговоря.
Вяра 2019
Над всяка политическа поквара,
над всеки недостоен маскарад
въздигам моята велика Вяра
в щастливата съдба на този свят.
Ще оттекат реките от омрази,
ще отшумат вражди и страхове,
дори над запустелите боази
ще разцъфтят вълшебни цветове.
Ята от пойни птици ще се реят
над родните полета и гори
и благодатни плодове ще зреят,
и хората ще станат по-добри.
Такава Вяра в мен мечти поражда,
но аз не зная в кой далечен век
човекът, който се самоизяжда,
ще се превърне в истински човек.
Страж на красотата
Красотата ще спаси света.
Ф. Достоевски
Все още слънцето изгрява
като спасител на света
и моят земен Ден минава
в усилен труд за красота.
За красота в дела и в думи,
в добри и в лоши часове,
дори и да свистят срещу ми
стрели от черни ветрове.
Като изпитан в битки воин
вървя задъхан, строен, прав,
защото знам, че съм устроен
да имам горд и светъл нрав.
Да не робувам на съблазни
от разни пищни тържества
и да не вярвам на омразни
звероподобни същества.
И в дебрите на самотата,
и в мъката, и в радостта
да бъда страж на красотата,
която ще спаси света!...
Вярвам в българската вечност
Ще отшуми и този бяс
от вас, врази, от вас, другари,
и чаканият звезден час
като камбана ще удари.
Ще звъннат моите мечти
да бъда и поет, и воин
и в мен до болка ще пламти
жарта на думата достоен.
Достоен, да, достоен бях
за всеки порив благотворен
и нямам пред народа грях,
и не погубих своя корен.
И в тези тежки времена,
загледан в синята далечност,
вървя, изправил рамена,
и вярвам в българската вечност!
МАТЕЙ ШОПКИН е роден на 29 септември 1938 г. в село Долна Липница, Великотърновска област. Завършил е Строителен техникум във Велико Търново и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на повече от 50 книги - поезия, публицистика, стихове за деца. Съставител е на няколко поетични антологии. Пише литературна критика. Превежда от руски език. Носител е на различни национални литературни награди. Негови стихове са превеждани на редица чужди езици. Има издадени седем стихосбирки на руски език. Народен деятел на изкуството и културата, лауреат на Димитровска награда, удостоен с почетното звание "Следовник на народните будители", носител на орден "Кирил и Методий" - първа степен, на "Златен Есенински медал" - Русия, член на творческия клуб "Московский Парнас". Почетен гражданин на Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец.