Антология
Поезия
Нови стихотворения от Георги Драмбозов
/ брой: 7
Тишина
...Без тебе всичко тишина е...
Цветан Генов
Ти отплава с Харон в тишината -
над връх Голеш, в най-синята вис,
а тук долу, край Панега златна,
ято гълъби диви гугукат на бис.
Да се върнеш, подобно звездица,
сред реката с брега най-червен,
да прегърнеш жена и дечица -
даже в Лета надникнал, но пак несломен.
Да прошепнеш стиха вместо клетва,
възроден за любов и живот,
и с най-нежния псалм на поета
да отрониш в душите ни златния плод.
Тишината без теб е сиротна,
над поета смъртта няма власт...
Ти обръщай небесната лодка -
твоят пристан лирически е между нас!
Поети
Ах, великото чувство за мое и твое!...
Моя обич, признавам - не съм само твой -
в бяло ято летя и в студа или в зноя
първо ятото влиза със ястреба в бой.
Ние, светли поети, в пространствата бродим -
ято птици лирични в небесната вис,
ние пишем с крилата си химн за народа,
а народът посмъртно ни вика на бис.
И обрекли до гроб сме се тук на България,
и за мащеха чужда не ще я сменим -
в нея свойта Голгота ще минем до края,
подир нас - тъжен стих, въглен бял, струйка дим.
Не разделяй ни, Боже, на свои и чужди!-
няма избори, Раят не е Парламент...
На земята и горе при Тебе сме нужни -
извън щата, на святата длъжност Поет.
Моя сребърна нощ
Моя сребърна нощ, звезден мой кабинет,
ти ми спускаш по няколко плахи звезди -
да ги свързвам със думи... Все пак съм поет,
току-виж, че до утрото стих се роди.
Аз съм твой влюбен син, ти си майка за мен,
но и муза, читател и даже критик.
В теб зачева стихът ми, с тъга напоен,
сутрин - млад младенец, се усмихва за миг.
Моя сребърна нощ, учиш ме, срам не срам,
кои думи - звездици са брат и сестра
и ги сбирам прилежно в среднощния храм -
проста, мъдра и свята лирична игра.
Аз не съм звездоброец, ни нощен човек,
а изстрадвам си строфите всеки бял ден,
неусетно прекрачих и в новия век,
после ти ми напомни защо съм роден.
Ти - пастир на звезди, аз - на думи пастир
и така ще си мъкна лиричния кош...
Щом го сипя накрая надлъж и нашир,
приюти ме и мен, моя сребърна нощ.
Апология на тъгата
Тъга, тъга, не мога сам без тебе вече -
ти си начало и поанта в мен,
най-тъжния поет, на теб обречен,
прегърнала си в сладкия си плен.
Тъга, тъга, не мога да те оттъгувам -
с бял слънчев лъч да пиша този стих
и да се вдигна с нов пегас над Дунав,
към оня връх зад хоризонта тих.
Тъга, тъга, признателно ти се покланям! -
отвъд чертата ще те взема аз,
ти ме покръсти за лирическо познание
тук долу, под нозете на Парнас.
И може би съм точно на браздата в края,
защото ти признавам чак сега -
ти дълго меси глината, за да изваеш
Поет от мене, спътнице Тъга!
Моите мъртви приятели
Те са горе светци, мъртвите ми приятели -
да се кръстят в тях живите долу край мен.
Всички те отлетяха там, в кътчето свято,
не са чели стиха ми, на тях посветен.
Но го чувстваха! - те живота ми съпреживяха,
бяха моя опора в деня ми най-чер,
споделиха си залъка, дадоха стряха -
просто бдяха над своя лиричен авер...
И сега се преборвам със зли угризения -
малко дадох от себе си, много съм взел,
Свети Петър отгоре се взира към мене
и дано две-три строфи поне да е чел.
Ако искам от него да съм в лоно Божие,
то не е, че от пъклото днес ме е страх,
а Едема бих искал да поразтревожим
с много стих, с много песен и с обич, и смях.
Бяла птица остана да пърха в душата ми,
черен креп се развя подир тях в моя ден -
бяха истински, моите мъртви приятели...
И по-живи от всичките живи край мен!
Към моето недописано стихотворение
Пак в класически стих, с препинателни знаци,
ти защо ли в душата дълбоко се скри? -
виж навън как обират овации
рой дописани братчета или сестри.
А ти свиваш се в мен, срамежливо загнездено,
без начало си и без поанта до днес,
обещаваш безброй от метафори звездни
и звучиш ту дактилничко, ту в анапест.
Уж заченато истински, а неродено,
ти си пълно и с радост, и с глуха печал -
толкоз дълги години се криеш у мене,
да се тюхка светът, че не те е познал...
Недописано мое! - до гроб ще те пиша -
да не знаеш омраза, забрава и тлен,
да си моята мъжка любов и въздишка,
да си тъжното ехо и спомен след мен.
Яворов
Надминах аз и Яворов по възраст,
по възраст само, не по Божи дар...
Удари гръм, а ехото заглъхна бързо
и няма ме в лиричния буквар.
Навярно тъй от Бога съм орисан
и славата е просто суета,
и само Геният намира точно смисъла,
и силата да призове смъртта.
Чирпанецо, пред тебе коленича -
перо и сабя, обич и борба...
Ти си урокът по лиричност и обичане,
по мъжка гордост и по свобода.
И храня още мъничка надежда,
че Господ всичко пак ще уреди,
че в храма от любов, тъга и нежност
нов Яворов сред нас ще се роди.
Ангел - критик
На Благовеста Касабова
Този век, дълго чакан, не е твоят, за жалост! -
ти така си остана там, в двайстия век,
този, двайсет и първият, е пресметлив до премала
и почти невъзможно е да си лиричен човек.
На превала от двайсти към двайсет и първи повярва
в нещо ново и даже в един Горбачов,
а надеждата бе удушена с омраза и врява,
отчуждение вкуси душата наместо любов.
Но повярвай, сестрице, даже в двайсет и втори
все такава ще бъдеш - Човек и Жена! -
срещу пусто бездарие и след смъртта ще се бориш,
ще наричаш нещата със истинските имена.
И във вечната книга, в паметта на живота,
ще те впишат за храбър словесен войник,
този век е последната крачка към твойта Голгота,
след която открива Бог щата за ангел-критик.
Георги ДРАМБОЗОВ е роден на 26 декември 1945 г. в Свищов. Завършил е машинно инженерство в Русе и педагогика в Санкт Петербург. Работил е като инженер-конструктор, директор на професионалната гимназия по строителство и заместник-кмет в родния си град и читалищен деятел. Автор е на над 20 стихосбирки, сред които "Два въглена от музика и стих", "Реката на забравата", "Кръстопът на музите", "Безлюбие". Негови стихове са превеждани на руски, украински и унгарски. Член е на Съюза на българските писатели.
Новите стихотворения, които представяме на читателите на "Пегас", са от подготвената за печат в издателство "Българска книжица" книга с лирика "Апология на тъгата".