Нищета на посоката - накъде вървим?!

Проф. д.ик.н. Пеню Михайлов

Въпросът "накъде вървим?" няма еднозначен отговор, мненията са различни и противоречиви, на тях не може да се отговори с "да" и "не", нужни са определени разсъждения. Да приведем някои: не станахме "втора Швейцария", а бананова република, не сме в рая, светло бъдеще не се получи, неоколониалният придатък стана неотменима черта на съвремието, превърнахме се в слуга на чуждия капитал и на олигархическата върхушка.

От 28-о място по степен на икономическо развитие сега сме на едно от последните, социално-икономическото неравенство се засили, извърши се престъпна приватизация, диференциацията на доходите взе широки размери, "Вашингтонският консенсус" не ни изведе към благополучие, станахме по-бедни.

Къде са причините?

Може би в избрания път: България не потърси алтернативни пътища, върна се към предишни форми на икономическа организация на обществото. Първоначалното натрупване на капитала не реши проблемите. Компрадорската буржоазия редом с чуждия капитал бе чужда на националната кауза.

В годините преди прехода България постигна големи успехи в своето стопанско и културно развитие. Интелигенцията и писателският кръг работеха за благото на страната, духовната сфера бе в подем, образованието следваше европейските ценности, във всяко село имаше училище, а в някои и по две. Тя обаче изоставаше в задоволяването на своите потребности спрямо други страни, в икономическо отношение бе много по-назад. След това нещата се променят.

Социализмът даде много на хората, но се оказа деформиран, някои го наричат още "лъжесоциализъм". По-късно се премина към капитализъм, но не демократичен. Той бе варварски, недемократичен, неоколониален. Мероприятия в страната го превърнаха в такъв. Стремежът бе да се разруши старата система и да се установи нова - почиваща на господството на капитала. Икономическата целесъобразност бе подменена с политическа, приватизираха се рентабилни предприятия - гръбнак на икономиката.

Предприе се тотално раздържавяване, частната собственост се превърна във всеобща определеност на системата, власт и собственост се съединиха в едно цяло. Държавният монопол бе заменен с частен, а държавният сектор се лиши от възможността да участва в пазарните структури. И остана само едно - 

той да бъде разрушен

Частната собственост се издигна в култ,  стана всеобща определеност на системата, определяща нейното развитие. Власт и собственост сега са едно цяло, създават се всевъзможни пречки държавата да се лиши от установяването на пазарни структури, доколкото все пак тя бе призвана да разруши старата икономическа структура.

Новите структури на икономиката се лишиха от държавно участие, то бе поставено на заден план. Връзка между държавна собственост и демокрация съществува, но тя не е директна. Не всяко стесняване и разширяване на частната собственост означава влошаване и подобряване на демокрацията, връзката не е директна, а опосредствана. Историята помни случаи, когато крупната собственост е враждебна към демокрацията. Има основание да се предполага, че новите собственици при определени обстоятелства ще прибягнат до твърда ръка на управление, ще установят авторитарна власт, както е в много страни.

Социалната база на демокрацията трябва да се търси не във възвеличаването на една или друга собственост, а в демократизма на нейното многообразие. Принципът "държавното лошо", "частното по-добро" не работи за благото на страната. У нас обаче държавата се оттегли от икономиката, с което хаосът се засили. Реформата, от това гледище оценена, е крачка назад - придържайки се към нея, много хора реализираха несметни богатства.

И така, какво да се прави? 

1. Страната да отхвърли неолибералния модел на социално-икономическо развитие. Западните рецепти трябва да се приемат критично, те не отразяват спецификата на нашето развитие, важат повече за развита пазарна икономика, дори и там не са действени. 

2. Пазарът не бива да бъде цел, а средство за решаване на проблемите на обществото. В плен сме на догмата, че той и само той може да повиши ефективността на икономиката. Проблемът не е в прякото копиране на чужди образци, а в това, че не са пригодни за функциониране на нашата икономика. Това изисква нови модели, а не онези, които историята отхвърля. 

3. Либералният модел засилва диференциацията на доходите: "Нищета сред изобилие". Такъв е неговият императив. Хората не могат да посрещнат текущите си нужди, обречени са на мизерия, отчуждението се засилва, отчуждение от самата "родова същност" и превръщането им в добитък. Това е повелята на либералния модел, неприемлив и пагубен за страната.

4. Нужна е социализация на производството и на икономиката като цяло, но как може да стане, когато всичко се приватизира, държавата се лишава от своята икономическа база и се превръща в "играчка", в оръдие и слуга на частния капитал. Защитава по всякакъв начин неговите интереси, дори да противоречат на националните.

У нас социалната държава е провъзгласена конституционно. Практиката обаче е друга. Икономиката се основава на методологическия индивидуализъм и егоизъм, а това противоречи на същността на социалната пазарна икономика.

Не са определени приоритетните страни. Земеделието, туризмът, инфраструктурата, колкото и да са важни, не могат да бъдат влекач на икономиката. Да се ориентираме към онези дейности, които съставляват скелет на т. нар. "неоикономика - ново течение в икономиката.

Увлечението по чуждото като че ли е национална черта. Социалните проблеми в страната не се решават, държавата е играчка в ръцете на чуждия капитал, а държавните интереси се пренебрегват, като се дава предпочитание на този капитал. А това противоречи на логиката на развитие на обществото. Практиката показа, че движение, основано на една-единствена теория, не е сполучливо, необходим е синтез от теории за неговото обяснение. Пренебрегването на добрата теория и практика отваря пътя на гнилото и пошлото. На Запад това като че ли не е така. Теорията на Маркс се изучава на широк фронт, не се разрушават негови паметници и бюстове, не се преследват инакомислещите, по "Капиталът" се провеждат дори спецкурсове.

И това може би има свое обяснение, всеки, който се занимава с частни въпроси, не може да пренебрегне общите. Управляващият елит трябва да извлече поука, да уважава и преценява в достатъчна степен теоретичните постановки с добри и чужди практики за пазарно стопанство и да заработи всеотдайно за благото на своята страна.

Накъде отиваме?

Труден, сложен въпрос, който няма еднозначен отговор. Възможни са няколко пътища: първият, неолибералният, се видя, че няма да ни изведе към широкия друм на благоденствие - богатите стават по-богати, бедните по-бедни. Близка до тази теория е теорията на "просмукване" - когато  богатите забогатеят, богатството им се просмуква в по-долни пластове и по тия причини бедните забогатяват. Това напомня пицата на Симеон Дянков. Теза от този род обаче не се потвърди на практика - бедността взема масови размери, не се задоволяват насъщни потребности. 

Вторият път - установяване на власт в интерес на работещите хора и на трудовата интелигенция. Старата буржоазна машина се разрушава, ограничава се властта на едрия капитал и на номенклатурата, следва се политика на защита на националните интереси, отхвърляне тезата за две скорости на страните от ЕС. Но за целта е нужно да се освободим от догматични разбирания и да погледнем проблема с реализъм и отворени очи. Защото това, което ни се предлага и към което се стремят хората по върховете, не отговаря на интересите на обикновените хора.