НЕзадочни репортажи

В един внушителен том от 400 страници, издаден през 79-а година на миналия век от издателство "Български писател", с избрани творби на Васил Воденичарски, открих отново талантливия творец на българското художествено слово Васката, останал завинаги при нестареещите, вечно младите българи. В своя предговор съставителят и редактор Васил Александров е побързал да подчертае още в самото начало, че Васил Воденичарски-Васката "винаги ще бъде такъв, какъвто се запечата в съзнанието на своите приятели и другари - висок, слабичък, с белег на челото и перчем върху него, с очи, искрящи от някакъв вътрешен огън, с подкупваща откровеност и прямота, неспокоен, с пъргав ум, с огромна притегателна сила, готов да се раздава. Васката беше младеж, вечно търсещ, вечно горящ, вечно действащ.
Роден в Дунавската равнина на 12 януари 1918 г. в село Хайредин, той носи в душата си нейната сутрешна чистота и се възпитава с подвига и героичната смърт на буйните септемврийски конници, литнали за народна свобода и паднали без вопли в страшния погром край Огоста, по чиито брегове Васката прекарва своите детски години. Той расте, а с него и съзнанието му, че е наследник на септемврийци и че трябва да работи за възтържествуване на започнатото от тях дело."
Само петнадесет са годините между неговото и моето раждане, а той е останал някъде там, в едно неравно сражение на 28 април 1944 г.
Потъвам в дебелия том и се срещам с едно дарование, което сякаш пише своите красиви очерци, репортажи, разкази и новели под иконката на неговия вътрешен бог. Чета сътвореното от един юноша, родеещ се по висока дарба с друг такъв пример - Смирненски, и разбирам какво нещо е да се хвърлиш в огъня на борбата. Вглеждам се в библиотечния фиш на книгата. Само трима преди мен. През 1979-а я е разгръщал един читател. Вторият е през март 1993-а. Третият - през април 2003-а. И четвъртият съм аз - сега. За да открия отново за себе си дарованието на Васил Воденичарски. Ще го цитирам, нужно е...
Финалът на новелата "Всред равнината":
"Стрелбата бе спряла.
Вълко изхвърли последната гилза. Затворът щракна и той се вгледа в своята къщичка. Настана тишина, дълбока и плътна. Само ушите му пищяха. После една сянка изхвръкна от къщичката. Черната й дреха се разпери като крило на птица и на петдесетина крачки от нея блесна огнен гейзер от сняг. "Браво!" - прошушна Вълко с изсъхналите си устни. Трясъкът разтърси тежкото мълчание. Ехото забоботи над полето. И сянката захвърча към гората. Прислонен до дънера на дървото, той чакаше другите двама, които никога нямаше да излязат от къщичката му...
Притъмня. Сетне на изток сивата пелена на облаците се разкъса. Луната показа бакъреночервения си лоб. Над бялата равнина потекоха потоци от кървава светлина. Засвири тънък, пронизващ с ледените си струи вятър...
На другия ден по шосето, извиващо покрай замръзналата река, вървеше процесия от тридесетина човека. Дрехите им бяха раздрани. Лицата подути и разкъртени. Те бяха завързани един за друг. Около тях с натъкнати върху пушките щикове крачеха тъмни хора и диво ругаеха. Мълчаливо вървеше смазаната човешка купчина. Най-напред бе завързана една жена. Изправила глава, тя безмълвно крачеше. Едното й око беше подуто и това малко загрозяваше лицето й. Вятърът подухваше раздраните дрехи на хората. Бъркаше с ледени пръсти в раните. Пъртината скърцаше под краката им, сякаш земята скърцаше със зъби..."
Ето - това е светът на човека и писателя Васил Воденичарски, чието име дълги години беше патрон на студентския литературен кръжок в Софийския университет. Той и сега би трябвало да бъде ориентир на новите поколения творци, четейки неговите талантливи НЕзадочни репортажи, писани в огъня на борбата, звучащи вече като автентична българска история. Зачерквайки я, новите ни "историци" се самозачеркват. Какво късогледство...

-----------
По случай 70-годишнината от гибелта на Васил Воденичарски на 24 април от 18 ч. в клуба на "Позитано" 20 ще се състои тържествена паметна вечер за героя и твореца в поредицата "Простреляният български пегас".