Напусна ни Светослав Янакиев!

Сякаш и сега е пред очите ни - захапал цигарата, навел глава над белия лист, с перо или четка в ръка, носи кръста си, рисува поредната карикатура за вестника. Не е лека участта на вестникарския карикатурист. Всеки божи ден си на бойното поле, всеки брой на вестника чака твоята остроумна и засмяна, човечна и разбираща, но едновременно с това и сатирична и безпощадна оценка за случващото се около нас. И Янакиев я даваше тази своя оценка.

- ГОСПОДИ! И ТУКА ПРОСЯЦИ!!!

Точен и ясен беше. И ясно беше всекиму на чия страна е застанал. Ето го, опърпаното бедно момиче, тръгнало да събира стара хартия из контейнерите за боклук - в ръцете му е попаднало изхвърлено лъскаво списание за живота на богатите, разгръща то страниците му, пълни с лукс, злато и висша мода, разглежда го с изумени гладни очи пепеляшката. Или нарисувал е подобие на първомайска манифестация от ония години - пак внушително множество крачи пред несъществуващия вече мавзолей, но днес ги няма знамената и казионните лозунги, сега всеки манифестиращ е вдигнал свой личен плакат, на който пише "Търся работа"... Или бал някакъв виенски - дебеловрати новобогаташи в смокинги, кокони в разкошни тоалети, силиконови красавици, накичени със скъпи бижута, а в единия ъгъл са застанали светите братя Кирил и Методий, странни и открояващи се сред паравенюшката гмеж с изпитите си лица и сивите монашески раса... Гледа ги заможна тъпанарка и шокирана и удивена, шепти в ухото на друга, още по-тъпа: "Ужас! И тук ли просяци!?"

Снежанки

Отиде си от нас един творец от висок ранг. Не една и две са наградите на Светослав Янакиев от наши и международни конкурси за плакат и карикатура. Като се почне от приза на ЮНЕСКО в престижния Парижки салон за карикатура и се стигне до множеството класирания от балкански бианалета и пленери, национални изложби, та чак до награда от конкурс за плакат в далечна Япония.

Няма го вече Свето - умния събеседник, изслушващия те приятел, готов винаги да ти помогне с каквото може. Човекът, който знае как да забърка най-добрата салата за напитката, дето наливате в чашите, гастрономът, дето като те види как гълташ и пълниш червото като гладен пес, ще се обиди и ще ти каже: "Цяла сутрин го готвя и глася това ядене, сега не го изяждай за петнайсет минути, усети го, наслади му се!" Помня го на празниците на "Пардон" - седим всички около масата, бъбрим си, пийваме, прекарваме си славно, а Свето не е при нас, Свето е под навеса, до огъня в камината, пече там някакви меса, бърка някакви манджи, смесва разни непознати мерудии, а след това ни носи готовото блюдо. И няма по-щастлив от него, защото шумно ги хвалим и, разбира се, яко му се нахвърляме... Добрият едроок, засмян и одимян на евтини цигари (те му изядоха главата) Светко, който винаги можеше да ти каже, че си прост, но това не е толкова страшно, защото има и от теб по-прости!
Жестока е човешката участ и малка утеха е печалната мъдрост, че всичко, дето има начало, има и край! Сбогом, Свето, ти живя достойно и ние никога няма да те забравим. А като стигнеш там, откъдето никой не се е върнал, избери по-тиха маса някъде в ъгъла, поръчай по едно малко и ни чакай!
Един по един пак ще се съберем!