Надпяване с Коста

Елена АЛЕКОВА е родена в с. Мугла, Смолянско. Автор е на 10 поетически книги, романа в стихове "Милена", книгите "Отвъд думите" (белетристика), "По невидимите магистрали (литературна критика), "Моята България" (публицистика).
Удостоена е с наградата "Николай Хайтов" - за есеистика (2007). От две години води заедно с поета Велин Георгиев вечери в Националния литературен салон "Старинният файтон".
Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и Съюза на учените в България.

Коста Андреев е един от късните ми приятели. И тъкмо докато тези дни прехвърлях в главата си откъслеците спомени за наши срещи и разговори, осъзнах значението на "късните" приятелства.
_ _ _

Години наред се познавахме с него само отдалече. Делникът не ни срещаше. Обстоятелства не ни сблъскваха. Присъствах от време на време на негови творчески вечери тук и там, на които само си кимахме като... родопчани. Тези вечери неизменно завършваха с родопска песен в изпълнение на самия Коста. Възхищавах му се, че пее. А и проумявах, че е истина това, дето народът казва: "Който пее, зло не мисли". Защото Коста не мислеше зло. Мислеше добро. Мислеше за съзидание, за градеж в епохата на разлом, на разруха, на безсърдечие и духовна изпосталялост.
Възхищавах се на Коста Андреев и за това, че след 10 ноемрви 1989 година не се обърна - за разлика от мнозина свои колеги - на сто и осемдесет градуса в политическите си пристрастия. Остана верен на идеалите, които бе изповядвал в младостта си. Не заламтя за високи постове и за много пари с цената на предателство. Не тръгна след високи обещания и кухи лъжи. Не взе да се доказва като мъченик на тоталитаризма, като таен дисидент, като прикрит гробокопач на оня строй...
Истинският писател не съди. Не присъди са неговите думи, а свидетелства за живот, който вече е минало, който вече го няма и няма да се повтори. Така и думите на Коста Андреев.
_ _ _

Минаха години. През 2003 г. кръговратите на сезони, дни, човешки взаимоотношения и съдби ни събраха с Коста Андреев в редакцията на в. "Тракия". Не бих казала, че се сближихме особено. Виждахме се на редакционните сбирки. Те се провеждаха два пъти в месеца, а в края им директорът на вестника Никола Инджов черпеше с хубава домашна ракия. И въпреки това с Коста разговаряхме повече служебно. По това време той ме помоли да прочета в ръкопис романа му "Есента на Първия", който впоследствие (2004 г.), излезе в КК "Труд". А през 2005-а предложи в ИК "Христо Ботев" новия си роман "Круша дивачка", който преди това също бях редактирала по негова молба.
В началото на март 2006-а се състоя премиерата на "Круша дивачка" в София прес. По-късно участвах в представянето на романа и в Харманли, и в Хасково. Бяха красиви, стилни вечери. Бих искала да разкажа за пътуването до Хасково, а още по-точно за раздялата на Коста Андреев с родния му дом в с. Малко Брягово.
Това вълшебно пътуване през юни 2006-а му го подари Костадин Карамитрев, председателят на СТДБ. Той дори ми бе споделил, че организира всичко това специално заради Коста - искал да го зарадва, може би ще е последното му пътуване по родните места и едва ли сам би си го позволил... В този жест на председателя на тракийците имаше нещо дълбоко благородно и човечно.
От родната къща на Коста в Малко Брягово не беше останало нищо, камъче дори. буренясала ливада, бунар... "Тука беше къщата... Тука беше плевникът.... Тука пояхме добитъка... Тука беше чешмата..." говори Коста и в очите му напират сълзи и радост от нахлулите спомени. По едно време легна на земята по корем с разперени ръце, сякаш че я прегърна и зарида...
После отидохме на гробището, където е погребан баща му. Запалихме свещ. Помълчахме. Беше Черешова задушница.
На обратния път се случи нещо, за което винаги си бях мечтала - с Коста Андреев, провокирани от Костадин Карамитрев, се надпявахме. Ама истинско надпяване - с часове. И, струва ми се, точно в тези часове Коста забрави за болестта и болката.
_ _ _
Откога Коста бе научил, че е болен, не знам. По време на нашето по-близко познанство вече бе наясно. Но аз дълго не приемах това. Не че физически не му личеше. Просто с поведението си той по никакъв начин не показваше, че е така. Не се вайкаше. Не се отчайваше. Въобще държанието му беше на човек, който знае какво иска от живота и накъде върви, без никаква предателска мисъл или издайническа емоция да го отклони от набелязаното.
Не знам какво е изпитвал насаме, сам със себе си. Не знам как се е държал сам пред себе си. Как се е примирявал с болестта, как е преодолявал страха, как е приемал неизбежното. Пред нас нищо от тази борба на човека със себе си не му личеше. Имаше мечти за съзидание. Споделяше ги.
Междувременно му предложих да бъде гост на Литературната гостоприемница в читалище "Д-р Петър Берон", която по онова време водех. Той се съгласи.
Гостуването му беше насрочено за 12 юни 2006 г. Но за съжаление Коста беше на легло и не можа да дойде. Въпреки това вечерта се състоя. Извиних го пред многобройната публика, препълнила салона. Говорихме за него и неговото творчество. Четохме откъси от "Круша дивачка". А после му се обадих, за да му кажа, че хората го обичат и че вечерта е била сърдечна и хубава.
_ _ _

 На 21 декември т.г. щеше да навърши 80 години. Журналист, който винаги беше на крачка пред събитието. Страстен публицист. Писател човеколюбец. Виден общественик. Полемист. Голям човек. Тракиец с широко, щедро сърце. Знаеше цената на истината и на това - как да я защитиш. Знаеше цената на илюзиите и на това - да ги загубиш. Знаеше цената на хляба. Знаеше цената на живота и на смъртта. Обичаше да пее. Ценеше красивото и го пазеше от злото. Притежаваше онази невероятна дарба да се радва не само на своите успехи, но и на чуждата сполука...
Да си спомним за него с обич.