На вечеря с княгиня Анастасия Вертинска

Кръстю Берберов

Посрещаме артистите на московския "Современник" на аерогара София. Още не са минали граничния контрол, но вече ги виждаме през стъклата на залата. За моя голяма изненада - все познати лица. Не мои лични приятели, а просто всички съм ги запомнил от съветските филми. Няма смисъл да изброявам имена, но все пак: Олег Табаков, Анастасия Вертинска, Евгений Евстигнеев, Валентин Гафт, Михаил Козаков, Татяна Лаврова, Александър Калягин. Директорът на театъра - знаменитият Олег Ефремов, щеше да пристигне след два дни за участие в един спектакъл и веднага да се върне в Москва. Получаваше нова длъжност - директор на МХАТ (Московския художествен академичен театър), който се смята за еталон на съветските театри и по него и досега се равняват всички служители на Мелпомена в Русия.
Най-популярното за нас лице беше Анастасия Вертинска - главна героиня в киноепопеята "Война и мир" и в "Алените платна" - филми, които цяла България беше гледала. Пристигна със самочувствието и с всичките плюсове и минуси на голяма кинозвезда. Имаше защо. Изключителната популярност й досаждаше, тълпи от почитатели се влачеха след нея като шлейф, а това я правеше нервна и на моменти груба.
От сутрин до вечер трябваше да бъдем с гостите и да решаваме най-различни проблеми. Те бяха настанени в легендарния, но вече позастарял хотел "България", а спектаклите бяха на сцената на Сатиричния театър.
Специално за турнето в България трупата бе подготвила класическата пиеса "Майстори" от Рачо Стоянов. Именитият наш режисьор Вили Цанков беше прекарал доста време в Москва, за да направи постановката колкото е възможно по-българска.
Всички представления преминаваха с огромен успех: продължителни аплодисменти, цветя! И, както е традиция в театралните среди, дълги среднощни срещи на маса с приятели, колеги и почитатели. Аз се чувствах малко неудобно на тези събирания, защото не пиех, а да бъдеш въздържател, особено в руска компания, е една много деликатна и неблагодарна работа. (Спомням си, че преди години на прием на официална българска делегация в Кремъл Сталин забелязал, че един от членовете на нашата делегация не вдига чаша на тостовете и не пие. Попитал: "Кой е този?" Отговорили му, че това е председателят на Дружеството на трезвениците в България. "Нима има такива дураци?", учудил се Сталин.)
Вертинска не беше привърженик на тези среднощни запои и още на втората вечер най-неочаквано ми предложи да отида с нея в някой ресторант. Бях много изненадан и с голямо неудобство се опитах да откажа. Причината беше най-вече "финансова" - тогава бях студент. Анастасия изглежда се досети и заяви: "Каня те в качеството на личен преводач. Значи ти поемам разноските!"
И оттогава до края на турнето тя ме обяви за неин личен преводач. Разбира се, никой не взе това на сериозно и даже преди да ме помолят за нещо, питаха лицемерно Настя дали могат да използват "личния й преводач".
В ресторанта Вертинска попита сервитьора предлагат ли "стек тартар". Донесоха сурово кълцано месо, едно неварено яйце, сол, черен пипер и някакви други подправки. Настя много ловко счупи яйцето върху каймата, насипа подправките и ме попита дали ям сурово месо. Започна да ми обяснява, че предложеното й месо е специално подбрано и че това е много полезна храна.
Някои от съседните маси очевидно бяха разпознали Вертинска и с любопитство наблюдаваха кулинарните й способности. Предполагам, че и те като мен не бяха "канибали". Чувствах се като на сцена. Настя с маниерите на вещ дегустатор опита малко от стека, влезе в ролята на възхитен гастроном, загреба с вилицата си една сериозна хапка и най-неочаквано я поднесе към устата ми.
Нямаше как да не я лапна, забелязвайки с периферното си зрение, че някакъв синхронен "мъжки" рефлекс е полуотворил устите на клиентите от насрещната маса. Бях много изненадан от приятния вкус, който ми напомняше за каймата, от която баща ми правеше домашен суджук. Значи и аз навремето съм ял "стек тартар"...
Настя изпи чаша червено вино и започна да ми разказва за семейството си. Бях изумен, когато научих, че баща й - Александър Вертински - бил княз. След Октомврийската революция емигрирал и дълги години се скитал по чужди земи. Бил бард - певец, който сам пише текстовете и композира музиката на изпълняваните от него песни. Пял е обикновено на руски и бил изключително популярен сред своите сънародници, пръснати по всички краища на планетата, но най-вече във Франция. Бил е и много добър танцьор и мим. Песните му представлявали истински малки спектакли. За съжаление не е останал нито един филмов кадър на неговите изпълнения.
През цялото време на емиграцията той все по-силно тъгувал за Русия. Това намира отражение и в неговите песни. Тъгата по родината прави песните му по-изразителни и по-силно докосващи емигрантската душа. Руската публика обикновено ги посреща възторжено, но през 1935 г. била силно възмутена от думите:

Плуваме през океани,
прекосяваме страни
и във чуждите земи
носим руската тъга.
. . . . . . . . . .
Време е да осъзнаем,
че е бил съвсем напразен
този дълъг, дълъг път...

Започват да го смятат за предател, особено когато научават за намерението му да се завърне в Русия. И той се прибира, в една от най-тежките години на войната - 1943-а.
Завърнал се най-после в СССР, Вертински с голяма изненада вижда, че песните му отпреди 1917 г. не са забравени. За кратко време става отново популярен. Мнозина не знаят, че именно той е певецът, по чийто път след години тръгва популярният бард Булат Окуджава, а след него и легендарният вече Владимир Висоцки. 
Вертински се жени твърде късно за млада и много красива грузинка. И двете им дъщери - Мариана и Анастасия - стават актриси.
...На излизане от ресторанта чувствах, че всички мъже ме гледаха с не толкова "благородна", колкото "извратена" завист. И въпреки всичко, ми беше приятно. Не бях и мечтал, че някога ще вечерям с княгиня...
Един ден Настя ме попита дали е възможно да й уредим аудиенция при българския патриарх Кирил. От Светия синод отговориха положително и се договорихме за деня и часа на посещението.
Междувременно някои от руските актьори, узнали за тази среща, също пожелаха да дойдат в Светия синод. Когато Вертинска разбра, че и други са се "насосали" към нейната идея, направо побесня. Не бях я виждал в тази "роля". Не можех да допусна, че от тези красиви устни ще изскочат такива грозни думи. "Какво си мислят тези нищожества? Аз съм княгиня, а те са плебеи! На всичко отгоре не всички от тях са християни. Аз няма да отида на тази среща!" Не ми е удобно да предам по-солената част от тази тирада.
Неудобна ситуация. Как да отменим срещата?
За късмет, точно по това време председателят на Комитета по култура Павел Матев покани целия състав на "Современник" на среща. Позвънихме в Светия синод и се извинихме.
Освен прекалено високото самочувствие, Настя имаше и някои други недостатъци. Най-несъвместимото в нейната артистична кариера беше, че тя имаше говорен дефект, подобен на този, който има Любен Дилов-син. Да, не преувеличавам. Този дефект се забелязваше, когато тя разговаряше. На сцената обаче ставаше чудо. Вертинска беше с безупречна артикулация. Секретът? - този неприятен говорен дефект се забелязваше, когато тя говореше тихо...
Но тук още по-интересно стана, когато Настя ми каза, че не можела да търпи на сцената партньори даже с леки говорни дефекти и особено тези, които "преигравали", защото някои актьори, за да покажат колко силно се вживяват в ролята си, мънкат, кривят се, с престорена мъка изтръгват репликите от устата си. Разказа ми случай, когато партньорът й през цялото време изкуствено бавел репликите си. Тя до такава степен се вбесила по време на техния диалог, че докато той мънкал, Настя без да го чака, "изстреляла" своите две-три реплики. Партньорът й "увиснал" и напуснал сцената...
Вертинска имала щастлив брак с все още неизвестния тогава Никита Михалков. Обаче след снимките на един филм в далечен Казахстан го покорява дивата красота на една казахска балерина и "щастливият" брак се разпада.
В час на откровения Настя ми разказа и за други нейни подобни разочарования. Просто не е за вярване, че такава неотразима красавица може да има съдбата на изоставена жена. Както казват американците: "Животът не е прост. Той е още по-прост!"
Още тогава, имайки работа с хора на изкуството, особено с артисти, разбрах, че броят на влюбванията и разделите в техния личен живот е много по-голям, отколкото на сцената. Статистически положението е още по-отчайващо: количеството на разводите надминава броя на сключените бракове. И това е в целия артистичен свят. При останалите "по-прости" хора работата също отива нататък...
Сбогувахме се с московския "Современник" вече като стари приятели. Както е прието, всяка раздяла е съпроводена с обичайните уговорки и вричания за бъдещи срещи, които на практика рядко се случват. Макар че при мен вероятността за нови срещи беше доста голяма, защото ми предстоеше още един (последен) семестър студентски живот в Москва.
Имах голямото желание да се видя пак с Настя, но това така и не стана. Няколко пъти се чухме по телефона. Остана само добрият спомен и една грамофонна плоча с песните на Александър Вертински...


Изящна красота

Кадър от филма "Влюбените"

Плакат на твърде нашумялата навремето кинотворба "Човекът амфибия"

Грамофонната плоча с песни на Александър Вертински, която Анастасия Вертинска подарява на Кръстю Берберов