На опашката и по референдуми

Странно как една дума като референдум, която никога не е прилагана у нас в действителност, се употребява толкова често в публичното пространство в последните години. Десетки са предложенията, намеренията или просто подхвърлянията за събиране на подписи за провеждане на тази форма на пряката демокрация. Нулеви са резултатите от тях.
Една от последните инициативи за организирането на референдум е на местно ниво и е срещу безразсъдните намерения на община Белоградчик да продаде хиляди декари гори. Затова от БСП скочиха и поискаха това важно за района решение да се вземе след обществено допитване.
И тази, подобно на редица други, достойни за уважение, кампании най-вероятно е обречена на неуспех. Прогнозата за това е лесна и не е нито политически обвързана, нито следствие на обществено черногледство. Достатъчно е да се направи справка на семплата извадка от проведените през последните 20 години референдуми у нас - на национално ниво няма, на местно са незначителни. Досега българите са били достатъчно активни с подписите си, за да доведат до успешна реализация само допитвания, свързани с промяна на териториалните граници на дадено населено място или община. В Елена например хората благородно решават преди близо десет години сграда да стане детска библиотека, а в Севлиево - главната улица да бъде оформена като пешеходна зона. Но, дотук... Излиза, че българите са достатъчно активни и смели, за да се включат в решаването на важен за тях местен въпрос, който няма да доведе до евентуални бъдещи неудобства. Но не са готови да дадат подписа си за преодоляването на значим обществен проблем, който буни духовете. Или да предизвикат референдум на национално ниво.
Вярно, неуспехите в голяма степен се дължат на непосилните изисквания за броя на участниците в подписките, но истината вероятно трябва да се търси и в някои субективни особености у българите. Скептици например биха казали, че не сме достатъчно зрели за пряката демокрация. Че българите не би трябвало да решават първостепенни за нацията въпроси, защото много лесно биха могли да бъдат подведени. Опонентите им пък ще ги оборят, че след като един народ е достатъчно дорасъл да дава гласа си, за да определи кой ще го управлява през следващите четири години, би трябвало да може да поеме отговорността и при участие в референдум. Въпреки натиска върху хората и заплахите на същите тия управляващи след избирането им във властта.
Истината вероятно е някъде по средата - между твърдението, че пряката демокрация скоро няма да вирее в български условия, и факта, че властта винаги ще намери начин да усложни прилагането й. А докато тези въпроси се уточнят, България ще продължи и в тази класация да е на опашката в Европа.