На кого е нужна съветската литература?

Андрей Максимов
Писател

Струва ми се, че ние сме изхвърлили съветската литература от сферата на интересите ни, защото всичко „съветско” просто ни е омръзнало.
Къде отиде тя? Изчезна, сякаш никога не я е имало ли? Помня, че баща ми имаше книжка със „звучното” име: „Справочник на Съюза на писателите на СССР”. В нея можеше да се открият телефоните и адресите на всички съветски писатели. Книжката беше доста дебела – в нея имаше огромeн брой телефони и адреси. В крайна сметка излиза, че цялата тази съветска литература е изчезнала безследно?
Откъде ми дойде този въпрос в главата? Ами прочетох книгата на Владимир Войнович „Автопортрет. Романът на моя живот”. Забележителна книга, да ви кажа. Умна, честна, откровена, иронична (и самоиронична, което е важно). Написана е, разбира се, добре: Владимир Николаевич не може да пише лошо. С една дума, хубава книга: препоръчвам я на всички. Уви, докато я препрочитах за пореден път, се убеждавах, че вече не съм млад човек. Защото стар човек е този, чието минало е по-голямо от бъдещето му.
Аз съм роден в семейството на писателя Марк Максимов. Моята майка – Антонина Николаевна – дълго време работи в Бюрото за пропаганда на художествената литература на Съюза на писателите. Целият този живот, за който пише Владимир Николаевич, са моето детство и младежки ми години. Тогава със сигурност знаех, че има съветска литература.
Като цяло, епитетът „съветски” притежава странно свойство: ако бъде поставен до което и да е съществително, същото това съществително придобива изцяло нови качества. Да речем, съветски човек – това не беше съвсем човек, а някакъв принципно нов човек. Съветски магазин – това не беше съвсем магазин, защото в него не се излагаха най-добрите стоки, а напротив - тях ги слагаха под щанда, за да ги продадат три пъти по-скъпо. Съветски избори – това не бяха избори, защото е някак си нелепо да избираш измежду един кандидат. Ето и съветската литература не беше съвсем литература. Писателят изследва живота, изповядва се, открива душата си пред читателя. Съветският писател беше зает с нещо съвсем друго – да изпълнява поръчките на партията, да й помага на дадения етап от развитието й, да възпитава хората. Писателят прилича на птица, която не може да не пее и да не дарява своята песен на всички желаещи. Съветският писател беше боец на идеологичния фронт. Общо взето, по време на съветската власт думата „боец” беше комплимент, че даже и звание, защото съветските хора предпочитаха не да живеят, а да се борят. Усещането за постоянна борба възвеличаваше съветските хора в собствените им очи.
Понякога ми се струва, че ние сме изхвърлили съветската литература от сферата на интересите ни, защото всичко „съветско” просто ни е омръзнало. Тази постоянна несвобода, внимаване пред началството, вечно възпяване на някакви странни, митични хора, които постоянно строяха нещо, а ако обичаха жени или възпитаваха деца, то това беше най-вече за забавление на читателя. Междувпрочем, именно този дух на съветската литература е описан прекрасно от Войнович.
Защо, обаче, ми е тъжно да чета за всичко това? Дали просто изпитвам носталгия по миналото или има още нещо?
Разбира се, в СССР имаше писатели, които не бяха смятани за писатели от властта. За мен символ на този род писатели е геният на руската литература от ХХ век Андрей Платонов. Той работеше като метач в двора на Литературния институт. Ето, той метеше двора, а покрай него чинно шестваха педагози – съветски класици, лауреати на различни награди. Метачът Платонов метеше двора и пишеше гениални произведения... Много гении (сред тях и Войнович) заминаваха от тук, а днес ние по право се гордеем с тях.
Но аз нямам намерение да говоря за това. Искам да разбера какво да правим с това, което се наричаше „съветска литература”? Да я изхвърлим ли? Всички тези писатели и поети, които властта понякога наказваше, но все пак печаташе? Справедливо ли е да се откажем от всичко съветско – както се казва заедно с водата не изхвърляме ли и детето?
Струва ми се ужасно, ако с всичко съветско, което не ни харесва, изхвърлим и съветската литература. Това няма да е нито правилно, нито справедливо.

Авторът е литературен наблюдател на “Российская газета”