Може би някога светът ще узрее...

Самолет от селскостопанската авиация

Колко си смешен.

Твойте събратя вече набират

          космически скорости, ухажват луната

и се въртят в слънчеви орбити.

А ти като рало адамово пориш близкия въздух.

Даже презряната сврака е Херкулес в сравнение с тебе.

Като детско хвърлило се носиш в облаци бели,

ту долу, ту горе, сякаш си клоун от цирка.

Наумила се старата кранта поля да тори.

А не виждаш, че тази земя за блудство жадува,

че е в сговор и с троскота...

Тъй и ние добро като правим, на злодейството

                                 даваме път,

в утринта на живота събудени, издъхваме

                         със съвест приспана.

И все пак яхай мулето, скъпи ми Санчо, и работи - 

може би някога светът ще узрее

за ниските скорости на твоя летеж.

       

***

Тъжно е да си богат -

дрехите на твоите прислужници

те отвращават.

Менюто не ти дава здраве,

предметите - спокойствие,

колите - усещане за време.

Трябва да приемеш традицията,

стила на мъртвия.

Тъжно е да си беден.

Не заради кръпката.

Не заради глада.

Просто обръчът е по-тесен.

***

Когато ми е най-тежко,

аз си мисля за бъдещето.

Разбира се, не като юноша.

Но мога в трудните дни

да вярвам на слънцето,

затрептяло върху леда,

на момичето, отхвърлило

користта,

на приятеля, който умее да губи

заради другия.

Иначе моята свята идея ще бъде

тънко въже, на което

тренират

         фанатизирани самоубийци.

Погребение 

Събраха се достопочтените да погребат идеята.

Ентусиазмът им преливаше като шампанско.

Така велик бе този ден,

цъфтящ в прегръдките на дебнещия траур.

Идеята бе легнала на одъра, затрупана с цветя, 

и само острият й връх стърчеше

в задрямалата тишина.

Най-първом траурният хор изпя рефрен - 

възхвала на идеята.

Знамето се спусна и връх опря 

в носа на скъпия покойник.

Наложи се един от тези, които на "ти" с идеята,

да се намеси.

Словото бе топло и пламенно дори - 

идеята била се жертвала в онези диви времена,

геройски се държала пред щиковете на врага,

била гладувала, студувала, възпявал я

самият наш народ.

Така дошла победата на нашата идея.

А сетне болестите, старостта, подаграта

и тоз печален край.

Изнесоха ковчега.

Най-висшите особи изтеглиха се първи,

след тях и другите в редици редови.

Над гроба се понесоха салюти,

оркестърът изтръгна хлип със марша

за падналите ни другари.

Но както винаги дойде финалът.

Идеята затрупаха със пръст.

Дори и в мрамор я зазидаха.

След туй качиха се на мерцедесите

и яко дим изчезнаха.

Събраха се едва на панихидата

във грандхотела на града.

Прожекторите ги огряваха като слънца

и стреляха по тях теле- и кинокамери.

Преди да хапнат и да пийнат,

преди търбусите да се отпуснат,

си спомниха да случая и вдигнаха наздравица

за мъртвата идея.

1982 г.

Молитва на Жана д`Арк

Да те проклинам не мога.

Късно е,

истината ми е под твоя власт, 

злите кучета вече излаяха,

хапят и ръфат меса, 

хилят се сребърници -

туловища на бакали,

прегръщат слънцето като бъчва с вино 

довчерашни репеи,

а ти, мой закрилнико,

ме остави сама,

душата ми лети към твоята пощада, 

тялото го чакат страдания ужасни -

съблазните на грешния ни свят,

осъдих се, Спасителю, сама на вярност -

последна жива

в Твоята армия...

Извор

Когато си най-отчаян, вярвай най-силно.

Повтаряй непрекъснато - ще оживея.

Всички твои сетива, нерви, инстинкти,

непреболедувана обич към себе си

ще те съветват: Откажи се от смисъла!

Но ти не преставай да вярваш.

Тогава ще разбереш, че не ти си отиваш,

а някакво изхабено оръдие на живота.

И ще видиш в себе си ябълков ураган,

морското синьо на залеза непресъхнал,

и дете, което само тебе обича,

и земя - топла и истинска - готова да те прегърне.

Реквием в червено

                       На Михаил Берберов

С теб разговарям между живота и смъртта.

Ти предпочете да озариш вечерта

с безценното си мозъчно вещество.

Снегът те топли с необичаен жест.

Мократа пръст дими в зимната пазва.

Спят червеите - не искат да те тревожат.

Чува се стих на Рицос, премръзнали са крачетата му.

Антон, синът ти, пропищява,

сова го гони в безцветната нощ.

Момче от твоята Стара Загора

забожда мак на сърцето си,

и после, после... През Бермудския триъгълник

отлетява към кристалните кули.

Светът на стража е край теб, опазва те

чрез строгия конвой на четириизмерността.

Морето пак оставя белези от рани,

които твоята целувка излекува,

и корабът се движи като смахнат

към светите родилни кръгове на Афродита.

И свободата -

звънтеж на изгрева, прераждане в пещта,

молитва пред обричане, предателско прощаване,

проклинане с любов, отиване към ближния,

тъй както към врага,

разчупване на обръча, отрова за Сократ,

рушене на Бастилии, строеж на Зимните дворци,

присъда над палачи, помилване на смъртници,

илюзии погубени и цъфнали цветя,

и в хаоса на кланици за хора,

опръскани от чуковете на мира,

ти сам общуваше със свободата

и вярваше, че пурпурна е нейната зора.

  

Сега е време на вражди,

братоубийствено е времето,

и ноевият ти ковчег отдавна е взривен,

и сфери се смаляват, одраскани от старостта,

и новото е с мускули железни, не чуваш ли

пороя от сълзи в обречената Троя.

Добре си там, на гроба ти снегът е щедър,

душата ти разчупва селски хляб,

защо да те тревожа с днешни мъки,

молитвени са дланите ми над бялото мълчание,

пустиня е земята, не е рай, и смисълът, заровен в нея,

е нищожен - черупчица на орех, проядена от катерица.

С теб разговарям между смъртта и живота...

Чавдар ДОБРЕВ е роден на 21.08.1933 г. в Ямбол. Завършва висшето си образование в Будапещенския университет. Дълги години работи в Института по изкуствознание при БАН, бил е главен драматург на Народния театър и на Сатиричния театър, директор на Българския културен център в Москва, първи зам. главен редактор на сп. "Съвременник". Професор, доктор, учен, публицист, общественик, преводач, автор на над 30 книги, между които "Реализмът на Вахтангов", "Лирична драма", "Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)", "Всекидневният Леон Даниел", "Еретичният ерос", двутомникът "Ранено време", "Окосена болка", "Възхвала на разума" и др.