Модерното парвеню

Любомир Котев

Модерното парвеню вероятно е нонсенс, щом нашенското парвеню, както го е описал още Иван Хаджийски в краткото си, но съдържателно есе, не е променило ни нрава, ни маниерите си. И затова сигурно у нас рядко и някак несмело се говори за политическото парвеню, да речем, тази тъй пъстра и тъй оперена птица, обогатила обществената ни фауна с най-невероятни краски. Е, натъкваме се понякога на крайни, да ги наречем, тенденциозни оценки като: хибрид от селяндур и новобогаташ, но те са по-скоро фриволни, емоционална искра, а не рационален поглед към проблема. Инак проблемът си е проблем още от онова романтично време, което родолюбецът Вазов нарече "Пиянството на един народ", макар да беше то преди всичко време на чичовски свади и изцепки.


Чичовците са неговият първообраз


Изтъквам нарочно този знаменателен факт не за друго, а защото тъй свидните на всяко българско сърце чичовци всъщност са първообразът на нашенското парвеню, което се кълнем, че ненавиждаме. А в това сложно, дуалистично отношение към проблема се отразява може би чичовската ни природа, поразената, деформираната национална психика. Защото парвенюшкият мерак на Хаджи Смион, най-смешният сред чичовците, да ни смае с онова сетре, скроено "по модата в Америка", или парвенюшкото високомерие на Мирончо, най-симпатичният от чичовците, не се появяват от небитието, а отразяват, изразяват несъразмерностите в битието ни. Чичовците са смешни, противоречиви и чак абсурдни, защото е противоречива и абсурдна действителността ни. Те са законните рожби на едно по-скоро сбъркано, отколкото славно време, което напразно, но упорито героизираме, наместо да вникнем в него. Пионерската мисия на тези нашенци, адепти на чуждия тертип, не им пречи да бъдат смехотворни, а тъкмо напротив, прави ги по-смехотворни. Техният стремеж да бъдат по-цивилизовани, по-модерни, по-знаещи, се сблъсква с утаените, затаените у тях предразсъдъци, със закостенелите навици, с робската психика.

Люта битка вилнее в душите им

Научените на притворство роби гледат с надежда към широкия, свободния свят, но нямат куража и силата да превъзмогнат робското, но и идилично битие. Обичайното право и обичайните предразсъдъци, ако не сме забравили, превръщат в същински фарс елинистичната или волтерианската идея. Припомням всичко това, защото драмата на чичовците предопределя драмата на нашенското парвеню и гравитира от фарса към гротеската, особено като е поразено то от пагубната ни политика. Твърде произволни са наглед сигурно подобни заключения, но се допират за жалост до тъжната истина. Фарсовата отзивчивост на Селямсъза например се е изродила дотолкова в живота ни, в реалния живот, че се е превърнала в гротескно високомерие. Запомнен е например онзи новоизлюпен богаташ Петраки Златов, чорбаджийският зет, който ругаел всеки, осмелил се да го поздрави. И до такива комични изстъпления може да стигне парвенюто, а като се превърне в политик, което е неизбежно, общо взето, като додрапа до въжделения парламент, поведението му е още по-комично.

Фиаското е неизбежно

Каквото и да върши политическото парвеню, както и да го върши, когато не е на мястото си, фиаското му е неизбежно. И добрите намерения, ако ги има, са обречени на неуспех, щом ще се изцепи от високата трибуна, като онзи злополучен депутат: "Да се грижим за свинете означава да се грижим за себе си!" Не минава ден като че ли някой от родните депутати да не ни смае с подобни откровения и това вече е предостатъчно, за да блесне убогата същност на политическото парвеню, пък и националният срам. Това е повод да се освестим: ако сме нормални хора и използваме главата си по предназначение, не би трябвало да се радваме на глупостта, която блика като живителен извор в парламента ни. Само че ние, обратно на всяка логика, предпочитаме да се забавляваме с изстъпленията на тези, които не само сме изпратили там, където не бива да са, но и които сме изпратили там и заради парвенюшките си комплекси.

Байганьовщина и байганлъци

Инак аз не мога да си обясня удивителния, поразяващ факт, че очевидно несъстоятелни хора, нерядко с видими, натрапващи се кусури, се радват на широка, чак всеобща народна подкрепа. Най-фрапантният пример вероятно е онзи посредствен спортист и бездарен артист, неуспял тук, неуспял и на Запад, който успя да спечели гласовете на четвърт милион избиратели. Удивителното е, че неуспешният навсякъде и във всичко несретник, неуспешен и в политиката, защото бързо съсипа партията си, дължи забележителния си успех като че ли на неотразимата парвенющина, не на друго. Той спечели впечатляващата си популярност, трябва да признаем, с байганлъци и байганене, с циркаджилъци, които уж ни разсмиват, пък ни и респектират, оказва се. Той бе магнетичен за тълпите заради  олимпийско, направо невиждано нахалство, с това ги приласка, не с друго. Неговото роднинство със знаменития герой на Алеко Константинов е натрапващо се, а неговите реакции най-парвенюшки, но това не само не ни притеснява, а наопаки. Загнездила се е у нас пагубната вяра, че ще ни спаси, избави, оправи, както казва мнозинството, някой такъв нахалник, някой завършен гьонсурат, та затова виреят, пък и избуяват, подобни недоразумения. Вълшебното заклинание:

"Аз съм прост и вие сте прости!"

пък и други такива вълшебства, вършат добра работа тъкмо заради ширналата се парвенющина, в която се давим вкупом. Докарахме я дотам, че комай всеки втори от по-видните ни политици е парвеню, кога безобидно, кога смехотворно, кога отвратително. И това зашеметяващо многообразие не ни притеснява, а наопаки, изпълва с неистова завист и затаени надежди непримиримото и неуморимо войнство от политиканстващи парвенюта, прави ги по-действени, по-напористи. Политиката, нашенската политика, е стъпало за домораслия мошеник, шанс да се облажи отново, след като вече се е облажил покрай приватизацията, да речем. Нашенската политика отключва зла енергия и трайна маниакалност, превръща новобогаташа, преструващ се нескопосно на непретенциозен добряк, в алчен простак. И твърде придирчив, пък и нагъл простак, трябва да се изтъкне нарочно, защото забогателият конюнктурно, случайно, български тарикат иска да го считат за умен, можещ, знаещ, да го тачат, почитат както заради парите, така и заради акъла. И тук, докато си въобразява, че е на върха, родното парвеню отново се сгромолясва, защото е неспособно да проумее, че пари може да откраднеш, ама с акъла е по-сложно.

Акъл с пари трудно се купува

не помагат и милионите, а ние сме навикнали да се провикваме парвенюшки: "Акъл не ща, пари ми дай!" Ние изобщо сме пристрастени към предразсъдъците си дотолкова, че нерядко гледаме на тях като на достойнства. И затова именно се роят парвенютата у нас, около нас, сред нас, пък са и такива, каквито винаги са били. Няма модерни парвенюта, нашенското парвеню е закостенелост! И архаизъм, ще ми се да река, ама ще излъжа. Ето, идат избори, наближава всенародният празник, та ще се порадваме пак, щем не щем, на вечното и вездесъщо, родно, политическо парвеню, пръкнало се сред нас и от нас отгледано...