Младите срещу глупостта и цинизма

Долу лицемерието, долу веганската обсесия, долу закостенялата образователна система, долу бездушието на политиците и алчността на мутрите,да живеят любовта и състраданието!

Сигурно такова послание в синтезиран вид може да се отправи след прочит на творбите, изпратени за участие в 14-ия пореден конкурс "Бодлите на таралежите" за есе и разказ на фондация "Братя Мормареви".

Рекорден брой участници - близо 200, с около 300 творби от цялата страна и чужбина се състезаваха тази година за престижните награди в добилото голяма популярност творческо състезание. Единственият у нас литературен конкурс за ученици, в който се награждават и педагози, вече е провокирал участието на повече от 1400 български младежи и неслучайно продължава традицията на славните ни сценаристи и писатели Братя Мормареви.

За най-добър разказ бе призната творбата на 15-годишния Кирил Димов от Казанлък за сатирично-фантастичния му текст "Когато веганите изпият Слънцето". Втора награда заслужиха Силвия Йолова от Мездра за есето "Парадоксът на XXI век" и Теодора Георгиева от Силистра за разказа "Момчето хвърчило". Призовете бяха връчени от председателя на фондация "Братя Мормареви" - социолога Кънчо Стойчев.

Самото жури в състав Бойко Василев, Иво Сиромахов, Димитър Томов и Бойко Ламбовски отбеляза масираното присъствие на коронавируса в текстовете на младите българи, но и нарасналата непримиримост към фалша и бездушието във всички сфери - от семейството до политиката.

Награди получиха и педагожки, посочени от призьорите ученици: преподавателките Фикрие Дормуш и Валентина Димова.

Организаторите предоставиха на ДУМА правото да публикува текстовете на двама от наградените в конкурса.

Когато веганите изпият слънцето

(I награда за разказ)

Кирил Димов, 15 г.

клуб "Светлини сред сенките"

ОДК "Св. Иван Рилски" 

гр. Казанлък

Имаше една чудесна, зелена планета от галактика "Млечен път", на която повечето обитатели се обявиха за вегани. Те бяха благородни, кротки души, които обичаха животните, повече от себеподобните си. Ще направят път, дори на най-малката мравка, но ако някое току-що проходило дете ритне котка или кокошка, ще го заклеймят като изрод, дори потенциален сериен убиец.

В чест на обичта си към животните, веганите се хранеха с трева и пиеха слънце. Те обичаха да се събират заедно, затова живееха на големи групи. Поради добротата и спокойствието си, а може би и покрай оскъдното хранене, те не се увличаха от тежък труд. Всъщност, бяха най-щастливи, ако въобще не им се налага да се трудят. Приемаха се, като древни философи, които не бива да си губят времето за глупости. Събираха се, за да говорят за живота, за енергиите около тях и за храна. Говореха предимно за храната си, сякаш винаги се чувстваха гладни, а когато им омръзнеше да правят салати от трева и сладкиши от ядки, и се напиеха до пръсване със слънце, веганите започваха да обсъждат безсърдечните и безморални месоядни. Наричаха ги "мършояди" и ги приемаха, като стократно по-излишни същества, от животните.

Разбира се, месоядните на зелената планета, от галактика "Млечен път", бяха останали толкова малко, че скоро никой не беше виждал техен представител. Един ден обаче, зловеща вест се разнесе, от уста на уста и от група на група. Животните умираха, макар никой да не ги беше убил или изял. Докато се съберат да разрешат проблема, на зелената планета от галактика "Млечен път", не остана нито един животински вид. Накрая, все пак се разбра, че тревата и всичката зеленина на планетата е изчезнала. Веганите бяха излапали всичко, което не е с животински произход, защото броят им постоянно се увеличаваше.

След като вече нямаше животни, за които да се борят, виновниците се събраха и решиха да минат на диета. В името на оцеляването на своята планета, те щяха да спрат да се хранят. Решиха да живеят, пиейки слънце.

Аз, последният месояден човек на Земята, пиша тези редове, скрит в малък бункер, в който запасите от луканка скоро ще свършат. Пиша, за да задам последния си въпрос към новото човечество. Какво ще стане с нашата планета, когато веганите изпият и Слънцето?!

Парадоксът на ХХI век - липсата на комуникация в ерата на комуникациите

(II награда за есе)

Силвия Йолова, 17 г.

СУ "Иван Вазов", 11 клас

гр. Мездра

ХХI век е време на дигитално развитие, технологичният напредък на човечеството е повече от забележителен. Все по-голямо става производството на телефони, които са от модерни по-модерни, навлиза виртуалната реалност, както и роботиката, модернизират се социалните мрежи... И всичко това е за наше улеснение. Но дали това улеснение няма отрицателно влияние върху нас?

Няма спор, че социалните мрежи и интернет ни предлагат много възможности и информация, актуална или не. Дори бих казала, че в много случаи ни спасяват в дадена ситуация. Но на преден план излиза проблемът, който сериозно засяга всички хора, като започнем от най-малките и завършим с най-големите, а именно "Защо сме позволили телефоните да станат толкова важна част от всекидневието ни и да заменят комуникацията и истински важните неща в живота ни?"

Създадени са десетки приложения за комуникация в интернет пространството, за да можем да достигнем по-лесно до хората, които са далеч от нас или пък са един етаж под нас. Телефоните и видео връзката замениха зрителния контакт, електронните книги взеха превес над хартиените. Все неща, които по един или друг начин сме започнали да омаловажаваме. 

Интернет ни е обсебил до такава степен, че в днешно време запознанство се развива по следния начин: намираш някой готин в инстаграм, последваш го, виждаш, че е качил история, отговаряш на историята му и така завързваш разговор, след което си пишете известно време и евентуално се разбирате да излезете, за да се видите на живо. 

Едва на 17 години съм, а толкова много пъти ми е правило впечатление как хората се страхуват да говорят открито - дали ще е за чувствата си или за проблемите си. С течение на времето всеки осъзнава колко по-лесно е да се комуникира онлайн и точно това е проблемът, защото така не можеш да почувстваш отсрещния човек, не виждаш мимиките и жестовете, които ги има при живия контакт, не знаеш интонацията на гласа му. Просто четеш съобщението и не вкарваш особени чувства. Не изключвам и факта, че все повече млади хора стават по-буйни или депресирани, натрупват негативна енергия, в повечето случаи е благодарение на онлайн игрите, било то с бой или пък с духове и несъществуващи чудовища. 

До такава степен сме вглъбени в телефоните си, че те по един или друг начин заместват любимите ни хора и времето, прекарано с тях. Веднага ще дам пример как вечер, когато си легнем, хващаме телефона и разглеждаме безцелно всевъзможни маловажни неща в социалните мрежи и, вместо да проведем един нормален разговор било то с любимия ни човек, с майка си или баща си, ние просто мълчим и предпочитаме телефона си. Това наричаме ние "почивка".

Когато съм в училище, всяко междучасие ми прави впечатление как дори малките деца, вместо да играят на нещо навън или да си говорят, те  държат телефоните си, излезли в коридора, а понякога дори учителите следват примера на децата.

Технологиите са заели толкова важно място във всекидневието ни, че сме забравили истински важните неща за нас. Все по-трудно ни е да комуникираме с някого, затова и в повечето случаи оставаме неразбрани или нечути. Много от ценностите ни вече ги няма или са променени коренно.

Ако някога някой ме попита "Ако имаше нещо, което искаш да промениш в света, какво би било?", веднага бих му отговорила, че искам на мода да бъде любовта и зрителният контакт между хората, вместо телефоните ни, които са ни обсебили, защото отделяме много повече внимание на тях, отколкото на хората, които обичаме.

Много пъти съм си задавала въпроса "Какво ли е да живееш в старото време, когато не е имало модерни технологии? Как са живели хората тогава? Как са се забавлявали?" и ако трябва да съм честна, вярвам, че са водили един по-нормален, но и по-интересен живот от нас, радвайки се и ценейки повече малките неща, които са им се случвали.

Времето ни е ценно и никога достатъчно, затова трябва добре да помислим кой е приоритетът в живота ни, да ограничим до минимум порока "социални мрежи" и да отделяме повече внимание на хората, които обичаме. Само така ще се почувстваме щастливи и разбрани, и ще открием истинския смисъл на живота.