Милост няма

Жителите на с. Калище се вдигнаха на протест срещу децата на бежанци, които трябваше заедно с местните да чуят първия училищен звънец на 15 септември и да учат с тях тази година. Дори заплашиха, че ще отпишат децата си, ако това се случи. Е, не се случи...
Чудно нещо сме ние, възрастните. Как успяваме да прехвърлим страховете си върху малчуганите! Как сме ловки в "носенето" на вода от девет кладенеца, за да докажем правотата си.
И заради какво беше всичкият този шум? Понеже те - бежанците, "са дойдели от некъде си" по думите на една от майките на ученик от Калище. То децата им български не знаели. То можели да заразят местните с някакви страховити болести. То нямали статут. То били късно съобщили на директора. То... и така нататък. Официалните институции опровергаха всички аргументи "против", но какво от това. Страх лозе пази, е казал народът. А по нашите многострадални земи последният четвърт век страхове колкото искаш.
Преди години синът ми имаше приятел - Хамуди. От Судан. Заедно играеха и заедно учеха. Тук в България. И аз като "повреден" възрастен го питам един ден не му ли прави впечатление, че Хамуди е някак различен - кожата му е с цвят на шоколад. "И какво от това, мамо" - ми отговори детето - "Та той под дрехите си е като нас!" Какво можех да кажа... Нищо! Само да се ядосам на себе си и на коловозите, в които съм се вкарала и от които трудно се излиза.
Възрастните от Калище предпазиха децата си. Така си мислят. А може би ги ощетиха. Със сигурност ги лишиха от възможността да се докоснат до други светове, да научат други игри и да чуят истории, различни от тези в учебниците. Всичко разбирам, без едно - агресията. Срещу невинни деца. И липсата на милост. Милост няма. Останал е единствено страх.