Матей Шопкин: Работи!... И бъди извисен!...

Интервю на Георги Н. Николов

 Матей Шопкин е роден на 29 септември 1938 г. в с. Долна Липница, Великотърновска област. Автор е на повече от 50 книги - поезия, публицистика, стихове за деца.

Носител е на различни национални литературни награди. Негови стихове са превеждани на редица чужди езици. Народен деятел на изкуството и културата, лауреат на Димитровска награда, удостоен с почетното звание "Следовник на народните будители", носител на орден "Кирил и Методий" - първа степен, на "Златен Есенински медал" - Русия, член на творческия клуб "Московский Парнас". Почетен гражданин на Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец.

- Матей, как би коментирал духовното лице на България днес, в XXI век?

- Моята съдба, редом със съдбата на моите съвременници от всички поколения, е неотделима от "духовното лице на България". И затова ще се въздържа от по-тежки оценки за нещата, които стават днес. И все пак не мога да бъда равнодушен към разрухата, която три десетилетия вилнее като гибелен ураган над всички предели на моята многовековна, горда и красива Родина. Няма да изреждам пораженията, които така наречената демокрация нанесе на българския народ. Ще посоча само българския дух. Той, този благословен от Бога животоносен и непреклонен дух, е болен. Няма да споменавам причините. Те са известни. Но ще кажа, че само хора, болни духом, могат да извършат такива грозни и жестоки престъпления, които тровят въздуха дори. Някога великият полски поет Тадеуш Мицкевич бе писал: "Без дух и сърце има скелети само..." За жалост у нас, в съвременна демократична България, плъзнаха твърде много скелети. И това е ужасно...

- Защо според теб се нароиха толкова като брой (подминавам липсващото качество) постмодернисти и всякакви още "исти"? Само платената чуждестранна хранилка ли е причината?

- Тези всякакви "исти" са като отровни лишеи по ствола на българската художествена литература. Разбира се, една от причините са чуждестранните хранилки. В много случаи тези платени хранилки обслужват безродници и бездарници. Но има и една друга причина - това е болката, наречена забрава. Забрава за многолетната история на България, забрава за свещените завети на нашите велики предци, забрава за страданията, борбите и надеждите на българския народ. И не на последно място - неистовият стремеж на някои млади творци да бъдат забелязани, да бъдат представяни почти като гении по различни вестници, радиа и телевизии. И да отричат всичко, създадено преди тях. За да бъдат проводници на чужди интереси. И да си заслужат, както казваш ти, хранилката... 

- Има ли отстъпление от здравите си реалистични традиции литературата ни? 

- Според мен не бива да се говори за отстъпление. Твърде здрави и силни са корените на реалистичните традиции на българската литература. Аз се радвам, че споменаваш имената на едни от най-великите поети на България. Но има и други... Защо върху мнозина от тях се излива толкова много словесна помия? Аз нямам отговор на този въпрос. Но той виси като Дамоклев меч над съдбите на едни от най-талантливите, най-честните и най-родолюбивите български писатели. Сред тях - и върху съдбите на така нареченото Априлско поколение. Аз бях най-младият сред тези "Поети на Април", както се наричаше антологията, съставена от Андрей Германов, Иван Попиванов и Иван Тренев. Тази обемиста антология излезе в издателство "Народна младеж" през далечната 1976 година. Не знам кой нарече това поколение Априлско. Но не виждам нищо лошо в това. И без епитети мнозина от тези поети бяха и остават ярки представители на българската поезия.

- Твоето творчество в голямата си цялост е преклонение пред иконата България. Може ли един автор да претендира за европейска и световна популярност, без да обича и възпява Родината си?

- Поне аз не познавам български талантлив поет, който да не е обичал и да не обича Родината! Убеден съм, че темата за Родината не е просто литературна тема. Според мен това е съдба! Съдба завещана, неотменима, божествена дори, над която блести ореолът на безсмъртна обич. Бих посочил безброй примери за дълбока, чиста и трайна любов към Родината - от Петко Р. Славейков, Христо Ботев и Иван Вазов до някои от най-младите творци на мерената реч. Да, въпреки всички чуждоземни литературни вихрушки любовта към България не е угаснала. И няма да угасне. Защото се знае, че "не се гаси туй, що не гасне!" 

- Какво ще споделиш за патриотизма, националните идеали и родовата памет пред младите поколения, които сега се будят за съзнателен живот и лично самоопределение?

- Стара истина е, че за творческите процеси няма рецепти. И аз не бих си позволил да давам някакви съвети на младите. Само ще припомня заръките на Иван Вазов от предговора към книгата му "Легенди при Царевец": "Млади поети, бъдете българи, синове на своя народ. Чувствайте и пишете по български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава българска душа". 

- Какво е твоето идейно-естетическо символ верую днес, близо 30 години след "желаните" нежелани промени, оставили народа излъган?

- Почти същото, каквото беше през детските ми времена в родната ми Долна Липница, през юношеските ми години в старопрестолния Търновград, през войнишката и студентската ми младост. И по-нататък - през радостни, тъжни и тревожни сезони, години и десетилетия...

Тук бих искал да припомня, че на 17 април 1876 година поетът Христо Ботев, вече войвода на бунтовна чета, от кораба "Радецки" пише писмо до свои приятели. Между другото казва: "Работете, братя, работете! Сега е времето да покажеме своите способности и своя патриотизъм". И в края на писмото: "Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество". Ей този ясен и благороден завет на гениалния поет-революционер беше и остава мой житейски и творчески стожер. И винаги, и вредом, при всички обстоятелства да ратувам за доброта, за правда и красота, за хармония в човешките взаимоотношения... Разбира се, след "желаните" нежелани промени в България много неща се промениха, много черни облаци натежаха и над моята побеляла глава. Но аз не проклинам съдбата си, не падам на колени, не си посипвам главата с пепел... Въпреки всичко - животът е хубав! 

- Има ли теми, до които не би се докоснал, и защо?

- Не бих се докоснал до съдбите на предателите. Ти знаеш, че в българската история гъмжи от предателства - от коварни по-коварни, от злини, покруси, смърти. В по-меки форми тези позорни предателства съществуват и днес. Преди всичко в политиката. Но това е друг разговор, в който не бих участвал...

- Какво още предстои да споделиш с читателската аудитория?

- Никога до ден-днешен не съм планувал колко и какви стихове ще напиша. Затова този твой въпрос ще остане без отговор. 

- Какво ще пожелаеш на народа ни, оставен да живее днес в хаос, безверие, апатия и несбъднати надежди?

- Да превъзмогва всички беди, злощастия и бедствия. Да обича тази древна, свещена и божествена земя, наречена България. И да вярва в нейните по-благодатни бъднини!

- А на себе си какво ще пожелаеш?

- Да продължавам да държа перото. И да помня онзи свой категоричен стих, който някога си бях посветил: "Работи!... И бъди извисен!"    

Към себе си

И така, със съдба проверена, 

вдъхновен, замечтан, устремен,

не отпускай ръка уморена! 

Работи!... И бъди извисен!

Извисен над заблуди и злоби,

над интриги, над орденски глад, 

и над всички класически сноби,

от които дъхти на разврат.

Нека вият от злост враговете!

Даже смъртно да бъдеш ранен,

на забравяй дълга си, Поете!

Работи!... И бъди извисен!

Извисен над коварните страсти,

над страха, над паричния звън

и над всички съвременни касти,

за които животът е сън. 

Този свят, натежал от олово,

с тъмни бездни, бърда, висоти

има нужда от твоето слово

и от твоите светли черти.

Затова със съдба проверена,

вдъхновен, замечтан, устремен,

не отпускай ръка уморена!

Работи!... И бъди извисен!