Магьосницата

Всички, които идваха на брега да ловят риба, бяха я виждали. Тя се показваше между дърветата - висока, с дълга права коса, която падаше върху раменете й. Не говореше с никого, мълчаливо слизаше по камъните и дълго време стоеше на едно място върху брега, вторачила поглед във водата...

Беше дъщеря на каменаря - този, дето правеше паметници и обелиски. На това място, където реката потъваше в самото ждрело, се намираше навесът му. Наоколо имаше купища от камъни, неодялани парчета гранит; покрай стените стояха опрени готови или недовършени паметници... Каменарят - едър, широкоплещест, побелял от праха - по цял ден удряше с чука. Шумът от работата му потъваше в набъбналите води на реката и не пречеше на рибарите.

Името й беше Райка. Често рибарите чуваха гласа на каменаря, който викаше отсечено:

- Райке, Райке...

Някои казваха, че е магьосница. И в селото така разправяха. Тя събираше камъчета по брега,  слагаше ги в престилката си и ги нареждаше в кръг на земята. После заставаше по средата, с вдигнато към слънцето лице... Ходеше по поляните, береше  цветя и ги носеше към навеса - цели купчини се виждаха да вехнат на сянка. Облечена бе винаги с една и съща избеляла рокля, косата й имаше същия избелял цвят... 

Селото се намираше на километър от реката. Каменарят имаше там къща. Жена му бе починала млада - лекарите казаха, че е от превиване на червата. Свил я коремът и докато дойде линейката от града... Райка така я видя - просната на леглото. И нещо стана сякаш с момичето - страхуваше се от всичко, нощем не можеше да спи. Баща й я води по лекари, даваше й да пие сиропи, хапчета. И по знахари и баячки я води: всички казваха, че ще се оправи - като израсне, ще забрави преживяното и страховете си. Но времето минаваше, а Райка си оставаше все така - затворена, мълчалива. Не излизаше с приятелките си на разходка, не ходеше по танци и дискотеки.  Стоеше в стаята и гледаше през прозореца към гората.

Като разбра, че няма накъде, баща й я взе при себе си - там, където работеше. Хем да я наглежда, хем тя да му помага това-онова. Често, като се загубеше от погледа му, с тревожен глас я зовеше. Тя го чуваше, ако беше наблизо, и се завърташе край колибата. Започваше мълчаливо да разтребва наоколо; вземаше съдините и отиваше на реката да ги измие или слагаше котлето на веригата и се захващаше да стъква огъня...

Случваше се понякога тя да е по-далече в гората и баща й ходеше да я търси. Страх го беше да не се загуби в гъстото или да падне от някое високо място - толкова пропасти и скали имаше наоколо!..

В гората нямаше кой да я нападне, рядко минаваха хора насам, но диви свине се появяваха от време на време. Горският му беше приятел - поръчал му бе, ако я срещне някъде по-далече, да я върне. Забранил й беше също да се отдалечава и да не отива по реката надолу.

- Ще се удавиш, не знаеш какво е нататък - съветваше я той.

Райка береше къпини и диви плодове в гората - киселици, круши намираше. Търсеше охлюви сред тревите... А веднъж донесе едно сърне, намерила го беше в храстите - заплетено сред гъсталака.

- За какво ти е? - скара се баща й. - Майка му нали ще го търси?

Тя го сложи пред колибата, накъса мека тревичка да му постели.

- Сега ще ме изкараш беля да търся мляко - продължаваше да мърмори баща й, - нали го видиш, нищо не може да яде.

Старият взе една стомна и тръгна към кошарите надолу. Върна се след малко, отряза едно сухо стъбло от бълдаран и започна да налива в устата на сърнето мляко. Райка се въртеше радостно наоколо. Намери след това в една кошница прежда и направи на сърнето герданче. Накъса цветя и му изплете венче...

- Като заякне, ще го пуснем в гората - казваше баща й.

Тя гледаше тъжно към сърнето и го галеше по козината, целуваше муцуната му.

Сърнето порасна, започна да хрупа листа. Райка продължаваше да се грижи за него. Но намираше време да се разхожда в гората. Правеше и своите кръгове от камъчета - стоеше в тях, загледана към небето...

Един ден тя изчезна. От сутринта още я нямаше. Баща й мислеше, че е наблизо, и всеки момент очакваше да чуе стъпките й или да я види да се задава по пътеката, натоварена с клонки и цъфнали треви. Но наближаваше обед, а тя все не се показваше. Пепелта в огнището беше студена, котлето стоеше празно. Старият започна да се ядосва. Нетърпеливо поглеждаше към пътеката. Канеше се дъщеря му, като се върне, сериозно да й се скара и да я предупреди повече да не изчезва.

А Райка все я нямаше. Обед дойде и мина, слънцето започна да клони към залез, сенките на храстите наоколо се удължиха. Каменарят продължаваше работата си - имаше да довършва един паметник, - но не му спореше, ръцете му се мотаеха. Все се надяваше, че Райка ще се върне. Къде може да е отишла, най-много да се е запиляла из къпинаците? Оглеждаше се и дали горският няма да мине - ако е бил целия ден в гората, не е възможно да не е срещнал Райка.

Но нито горският, нито Райка се показваха. Старият започна сериозно да се безпокои. По едно време остави сечивата настрани, отвърза престилката си и тръгна. Чудеше се коя посока да хване. Насочи се към реката - все покрай брега се движеше. В ниското се простираха окосени ливади, по-нататък тъмнееше гората... Каменарят продължаваше да се оглежда, на няколко пъти извика: "Райке, Райке-е", но само ехото се обади. Ниско над главата му прелетя птица, един заек се стрелна в тревата, после нещо зашумоля в храстите наблизо. Човекът си помисли дали не са се появили диви свине пак. А може и вълци да бродеха в гората... Повървя доста, шмугваше се между дърветата и все се оглеждаше.

Стана почти тъмно. Възрастният човек само дето не се разплака. Къде можеше да бъде това момиче? Стана му грозно, нямаше кого да срещне в гората и да го попита. Откакто бяха забранили да секат гората, никой не минаваше оттук. Колите на курортистите се движеха в оня край, където бяха хижите. Но Райка към хижите не ходеше, ако е срещнала някого в гората, то е бил горският.

Но и горският не знаеше нищо за нея. Намина надвечер при каменаря - той се бе върнал при навеса и стоеше до угасналото огнище, - опря пушката до краката си и също започна да се тревожи.

- В залесеното я няма - рече горският - оттам идвам. До Голямата могила да се е  качила? Но е стръмно. Или от другата страна...

Горският познаваше гората като пръстите на ръцете си. Нямаше място да не е обходил. Твърдеше, че със стиснати очи може да познае всяко дърво какво е само като пипне кората му. И всяка пътечка знае накъде води, в коя долчинка какво има...

- Ще се намери момичето, няма къде да е отишло - успокои той бащата, - най-много да се е заблудило в гъстото. Може да поплаче малко, но като съмне, ще го намерим.

Постоя, повъртя се под навеса. Бащата не преставаше да се тревожи. Ръцете му трепереха и все не го свърташе на едно място.

- Утре, утре, а до утре какво ще стане? - говореше си той.

- Нищо няма да стане - отвръщаше му горският, - сега гората не е опасна. Ти вълк видял ли си? И мечки няма. Друго какво? Заспала ще е Райка някъде - допълваше той - сигурно се е уморила да върви и е заспала.

Горският доста време постоя, после си тръгна към село.

- Ти недей да се тревожиш - рече на тръгване - аз на разсъмване съм тука. Сега и в тъмното да ходим, полза няма. Но да знаеш, момичето ще се намери.

Каменарят до сутринта не можа да мигне. Влизаше в колибата, пак излизаше, после тръгваше надолу по брега. И все зовеше с висок глас момичето. Поглеждаше към звездите и му се струваше, че единствено в целия свят той само и те будуват. Да можеха те, звездите, да му отговорят къде се намира дъщеря му!

Така броди под звездите цяла нощ. И все се молеше, ако има сила някаква, да помогне момичето да се върне.

Сутринта рано Райка си дойде. Пристигна цялата омокрена от росата. Лицето й беше едно такова - щастливо, унесено...

Баща й - хем радостен, хем ядосан, се нахвърли срещу нея:

- Къде скиташ? Цяла нощ те чакам.

Райка нищо не отвърна. Сви се, седна на тревата. Лицето й  беше все такова.  

- Рекох си, зверове ли те нападнаха. Или се подхлъзна някъде...  - продължаваше баща й да се кара.

- Сърните как стават майки? - попита тя съвсем неочаквано.

- Сърните ли? Какво те интересуват сърните? - сопна се отново баща й.

Но момичето не продума нищо повече. Изправи се, стъпи на близкия камък и се протегна към слънцето.

Нещо сякаш го побутна стария човек. Остави той Райка до навеса и се насочи към гората. Вървя, вървя все в една посока - оттам, откъдето беше дошло момичето. Провираше се между дърветата, прекосяваше полянки с гъсти треви. Най-накрая се показа една по-голяма поляна. Кръгла, завардена от всички страни с гора. Сред поляната имаше палатка. До палатката стоеше мъж. Какъв ти мъж - хлапак някакъв. Необръснат, косата му рошава... На фланелката му отпред, върху гърдите, имаше изрисуван тигър.

Старият се спря. Дълго време се гледаха двамата с младежа. Нито единият продумваше нещо, нито другият. Накрая възрастният човек си тръгна. Обърна се, направи крачка към пътеката и гърбът му изчезна между листаците.

След това каменарят се попита кой месец е сега. Както бързаше по пътеката и изведнъж се попита. Лято беше още, но хич нямаше да се усети кога ще застудее. А къщата в село трябваше да се постегне. Покривът на едно място течеше, прозорците зееха... Топло трябваше да е през зимата! 

Старият отново се спря. Постоя малко на пътеката. "Каквото дошло, дошло" - рече си той и продължи да върви.

Денка Илиева е родена през септември 1941 година в с. Крумово, област Ямболска. Завършила е Висшия селскостопански институт в гр. Пловдив.  

Нейни разкази са печатани в редица вестници и списания. Публикувала е и много журналистически материали.

Автор е на седем сборника с разкази и новели.

Член е на Съюза на българските писатели.