Лято по канала на юга

След тричасов полет през Франкфурт съм на летище "Бланяк". 10 години след първото ми идване в Тулуза - двумилионен град в Югозападна Франция, център на областта Окситания и на гиганта "Еърбъс" (доближавам Мала Франция, другото име на Кюстендилското краище, до френските мащаби, като добавям Граово и Шопско). Тук по-малкият ми син - студент в Техническия университет, бивш Машинно-електротехнически институт "Ленин" - съкращението МЕИ се четеше и като "Можеш евентуално да изкараш" - пожела да изучи компютърните мрежи и телекомуникации във висшето училище "Пол Сабатие", да заработи, да се задоми и да прибави към внуците ми прекрасната Пенелопа.

За разлика от Франция инженерите у нас, колкото и да е старомодно, държат на "инж."- а пред името си, а преди 9-и и съпругите им са го слагали пред фамилията си в знак, че не са кои да е. Потърпете за още впечатления-сравнения, преди да надникна в късното средновековие.

Когато 26-годишният Антоан дьо Сент-Екзюпери започва пилотската си кариера в Тулуза на френския "Бреге 14" (на 14.10.1926 г. той слиза на гара "Матабьо", за да поеме пощенските полети на авиокомпанията "Латекоер" по линията Тулуза - Казабланка), българската пощенска авиация - проф. Божидар Димитров го пише в "Труд" на 29.06.2018 г., се обслужва от нови немски фокери, извадени от плевни и пещери (!?), техни скривалища след забраната им по Ньойския договор. Романите на Екзюпери "Южна поща" и "Нощен полет", за който през 1931 г. получава "Фемина", щяха ли да се появят, ако не бяха го наели? Както не се знае дали Антон щеше да разгърне таланта си, ако баща му, фалиралият Павел Чехов, не се беше преселил от Таганрог в Москва.

И днес при влизане в югозападния столичен квартал, известното крайградско с. Панчарево, вдясно от шосето, близо до стената на изравнителното Панчаревско езеро, събрало водата от ВЕЦ-овете между яз. "Искър" и София, се забелязва засипаното, прокопаното с бригадирски труд начало на Софийския плавателен канал. Траншеята върви с прекъсвания през землищата на присъединените Горубляне, Симеоново, Драгалевци, Дървеница и Павлово, където е трябвало да има пристанище и ВЕЦ, но МК "Кремиковци" осуетява идеята витошки води да влязат в Струма.

От 1961-ва скачам в 1662-ра. 100 години, преди да заскрибуца перото на първия ни историограф, Пиер Пол Рике (1604-1680) от град Безие решава да вложи спестяванията си и да убеди Краля Слънце да приеме проекта му и да финансира (публично-частно партньорство?) плавателния "Канал дьо Миди" - 241 км от Тулуза до Средиземно море, в Списъка на световното културно наследство от 1996 г. 14 години го строи - един от най-старите в Европа, още работещ, широк между 16 и 20, дълбок средно два, с дълбочина на газене 1,60 и пределна ширина на дъното 10 метра. Освен търговските съображения (речният пренос-превоз е по-евтин, морският - по-дълъг и гъмжи от пирати) надделяват и политическите (Испания губи от такси за преминаване на френски кораби през Гибралтар).

Превозват поща, пътници и товари. Теглят лодките с коне. Събуждат търговията, за да тръгне икономиката на Юга (затова ли възраждат Пътя на коприната?). И успяват. През 1856-а по него пътуват близо 100 хиляди пътници и изминават 11 милиона тонкилометра. Само през 1785 г. печалбата от търговския трафик е 950 хиляди ливри - сума, огромна за времето си. И така, докато, изместен от железницата, стане туристическа забележителност.

Революцията през 1789-а дава сегашното му име, дотогава е "Кралски канал на Лангедок". Барон Рике успява, помагат му топограф, картограф и фонтаньор, понашему "чешмеджия", да хване водата от склоновете на Черната планина (1211 метра е най-високият й връх), да я докара, а това са десетки километри, до най-високата точка на канала - прагът Науруз (189 метра), да я спусне до града (132 метра), 57 км плавно снишаване по атлантическата страна, и до кота 0 на изток: 184 км през Кастелнодари, Каркасон, Треб и - след деветте шлюза при Фонсеран, през Безие и кръглия при Агд - да я влее в лагуната То, за да стигне брега при Сет. Ръкавите до река Рона на североизток и към Нарбон на юг, до Порт Нувел на Средиземно море са прокопани по-късно (1808-1810). През 1663-та той чертае трасето до Тулуза, а после, за да докаже идеята си, строи тестови канал, приет от кралска комисия през 1665-а, отклоняващ вода от река Сор до Науруз. Чак след това кралят решава, че строителството е технически възможно и то започва през 1667-а. С кирки и лопати, като в песента "Елате, хиляди младежи!", само че възрастта на бригадирите е между 20 и 50 години.

Рике копае от Тулуза до Треб срещу правото да го експлоатира. Държавата плаща от Треб до То и за пристанището в Сет с данъка върху солта, който Рике е събирал, преди да излезе в оставка. Справяйки се с какво ли не, той ръководи 12-те хиляди работници и си отива, задлъжнял, на 1.10.1680 г., малко преди откриването му (15.05.1681-ва), когато морето е само на две мили. Днес признателните потомци, почели заслугите му с бюстове и статуи, тичат, гребат, карат ролкови кънки, велосипеди и лодки, любувайки се на над 350 съоръжения - шлюзове, мостове, диги, бентове, проходи и аквадукти. И на първия канален тунел - 170-метровия "Малпа" (1679-1680), изсечен в пясъчника на хълма Енсерун (50 метра), широк 6, висок 8,5 метра, с 30 укрепващи арки.

В град Ревел, където каналът си има музей, е първият голям обект - яз. "Сен Фереол". Пълнят го уловените планински потоци и ручеи и при горещини като сегашните, извели тулузчани на плаж и риболов край него. Оттам (350 метра надморски), пак по каменна вада, преди да заслиза на изток и на запад, водата криволичи до прага Науруз. 

Сещам се за столичния кмет инж. Иван Иванов, проектанта и строителя на Рилския водопровод и на яз. "Бели Искър" (1939-1945), осъден след 9-и, но освободен и помилван, за да проектира и построи яз. "Сталин" (1954), снабдил града с най-евтина и чиста вода. 

Прагът Науруз е на половин час от Ревел. Осмоъгълникът на Рике е частично пресушен и преработен, защото се задръства и прелива. Страните му са канали към по-малък басейн, отместват и атлантическия, и средиземноморския шлюз. Най-дълъг и равен е каналът (54 км) между шлюзовете при Аржен и Фонсеран, най-къс (105 метра) - между двата при Фрескел. През XIX век го удължават с "Канал дьо Гарон" (1838-1856). Тече встрани от Гарона (193 км) и 50 км преди Бордо, при Кастец он Дорт, се влива в нея, за да срещне океана. Захранен е с нейна вода по малкия (1,6 км) "Канал дьо Бриен" през шлюза "Сен Пиер" в центъра на Тулуза до мостовете близнаци, където Южният канал влиза в Гаронския (байпаси при шлюзовете му отбиват вода към малки ВЕЦ) и двата стават "Канал на двете морета", държавна собственост от 1897-а, с принципал френското Министерство на енергетиката и водите.

Като представител на поколението между пишещата машина и кЪмпютъра, така първите ни IT специалисти произнасяха думата, съм се дивил на решението от 1660 г. да се захранят двата клона така, че да не се заблатяват, особено през лятото, но крушката си имала опашка. 30 години преди началото на строежа в проучванията за  подобен проект се включва и Рике-баща. Знанията за хидрографията на Черната планина подтикнали сина му да купи (1652-1658) правото да снабдява община Ревел с вода от река Сор през водоотвеждащ канал. Четири години по-късно той представя на министъра на финансите, водите и моретата Жан Батист Колбер проекта на живота си - по-убедителен от много предишни, недостатъчно обмислени. Управлението на Канала е предизвикателство за потомците на Рике. Обраства, трупа наноси, крайбрежните платани боледуват. Впрегнати са чистачи, градинари, майстори с техника - драгажни лодки, шлюзовете са електрически, плаща се с карти. И като доказателство, че клиентелизмът не е от вчера, по времето на Наполеон акционери на Канала са били само негови приближени.

В центъра на Тулуза водата в тухленото корито на Гарона се ускорява по изкуствен праг. Експозиция на три нива онагледява новостите в електродобива и пътя на рибата, отклонен, за да не погине. Разглеждам и изложбата "databaz" - проектиране с данни. Подвижни точки, линии, панорамни проекции. Артистизъм с цифрови инструменти. Входът е свободен.

Освен с окситанския (той е и на уличните табели) и с герба си - 12-точковият кръст е навсякъде, този край е осеян с останки от катарски замъци. 10 хил. рицари са вдигнати от папа Инокентий III на Албигойски кръстоносен поход срещу българската ерес. Богомилите на Франция са изгорени като еретици, 180 само под връх Бугараш. Недалеч е Монсегюр - последната им твърдина, паднала през 1244-та.

Близо до Каркасон, най-добре запазената френска крепост със замък, на 14 юли събира хиляди на светлинно шоу, е село Рен льо Шато, също бастион на катарите. С кулата Магдала, построена от абат Беранже Сониер, в нея е и библиотеката му. Историята му е вплетена от Дан Браун в "Шифърът на Леонардо".

Околното поле на изгорените вече е далечен спомен. Вековна и сегашна, Франция преуспява, защото почита културата. За нея всички се бъркат дълбоко, непримирими към необложеното богатство. С надеждата да го видя и у нас, ви махам за довиждане.