Лона от Сентръл парк

Светослав Нахум

Светослав Нахум е роден на 24.12.1970 г. в София. Пише проза, есеистика, драматургия, критика. Автор на повестта "Вълчият вой" (1994), на сборника разкази "Заловеният Еднорог" (2007) и романа "Raptus" (2009). Негови творби са превеждани на английски, сръбски, руски, испански, немски, турски и др. Член на редакционната колегия на списание "Пламък" (2008-2014). Прес-секретар на Българския ПЕН - Център. Редактор в сп. Audience Magazine - Ню Йорк. Сътрудничи на Международна Фондация "Европейски форум" и литературен кръг и списание "Pegasus" - Германия. Публикува разкази и рецензии във Виртуалното студио на Франсис Форд Копола - Zoetrope. Асоцииран член на Американския ПЕН - Център. Член на СБП. 

Всяка привечер Лона отиваше в своето ъгълче от нашия свят. Смирена и свенлива, замислена, някак тъжна, тя свиреше в Сентръл парк, а пред себе си оставяше разтворения калъф на цигулката - за слушателите, за минувачите, за туристите.
Най-много обичаше Вивалди. С неговите зима, пролет, лято и есен и тя сменяше сезоните заедно със Сентръл парк, година след година.
Бе си избрала едно кътче близо до паметника на Шилер. И все си повтаряше неговите думи: "Красотата ще спаси света..."
За съжаление, много често в близост се настаняваха младежи-рапъри, вдигаха невъобразим шум, и, странно, повечето минувачи предпочитаха да се застоят при рапърите и там да хвърлят по някой цент или долар, а не при Лона.
Редовно наоколо се разхождаше Лудия Рецитатор. Той знаеше наизуст цели поеми, романи, филми, пиеси и ги крещеше сред дърветата и шарените преминаващи групи от хора, идващи тук всеки ден, от всички страни, от целия свят. Фонтаните му пригласяха и успокояваха болката му.
И днес Рецитаторът не пропусна обиколката си из парка. Той имаше стъклени очи и гледаше винаги и само напред. Напоследък се бе спрял на Кафка. Сега премина, разперил ръце, и високо, френетично повтаряше едно изречение от "Гладният артист":
Светът мамеше него, като го лишаваше от заслужената награда!
Това бе знак за Лона, че вече може да си върви.
Прибра цигулката и тръгна към Уест Сайд.
Разходи се край Хъдсън, на кея се спря. Имаше лятно вечерно кино. Безплатно. Прожектираха стар филм - "Нос Страх". Улучи точно сцената, в която Де Ниро беше одрал бавачката, а Ник Нолти се плъзна и се пльосна в локва кръв, после пак се хлъзна, и се овардаля целият в кръв. Някакви примитивни момчета от публиката взеха да се радват на сцената и да викат "Йе! Йе! Да! Давай!" Очевидно ужасната картина им действаше тонизиращо. Лона вдигна рамене, поклати глава, и си тръгна.
Но по-надолу по кея пък имаше танци. Ретро-танци. Оркестърът свиреше някакъв меланж от джаз, чарлстон, рокендрол и фокстрот. Танцуваха двойки от поне три поколения. Едно симпатично момче покани Лона и се завъртяха сред останалите. Разноцветни лампички осветяваха дансинга, по реката плаваха блестящи кораби, Манхатън до тях сияеше. Беше весело. Лона се успокои. Прибра се утешена с метрото в малката си квартирка в Бруклин.
*
Дойде Четвърти Юли.
На път за Сентръл парк Лона мина да види зарята. Подготовката беше умопомрачителна. Хиляди хора се стичаха от всички краища, помъкнали одеяла, пакети със сандвичи, подвижни хладилници с напитки, барбекюта, посуда, деца, кучета и знамена. Множеството от охраняващи полицаи бе в приповдигнато настроение. Отгоре кръжаха бдителни вертолети. В Хъдсън Ривър сновяха патрулиращи катери, снабдени даже с картечници за борба с тероризма. Книжни флагчета с американското знаме се продаваха срещу два долара. По-късно цената падаше на долар.
Лона се придвижи до своето ъгълче в Сентръл парк и засвири.
И чак сега забеляза небивалото оживление на поляната отсреща. Тълпа от хора, камери, журналисти, прожектори, лазери, огромен екран. И на него се показа Бритни Спиърс.
Сложиха Бритни Спиърс в една химическа тоалетна, пълна с... с каквото са пълни тоалетните. Издигнаха тоалетната с гигантски кулокран нагоре, високо в небето. Всички започнаха да отброяват: Пет, четири, три, две, едно.... В същото време откъм Хъдсън затрещя зарята за Деня на независимостта. Шумовете се смесиха в един общ бурен и разгулен хор, от тъмно до френетично, боботенето на тълпата, трясъка на фойерверките, писъка на фишеците, кресчендото на Бритни откъм микрофоните в летящата тоалетна. И тя, тази тоалетна, сега рязко бе пусната да пада стремглаво надолу, с голямата звезда вътре в нея. В един миг бънджи въжетата се обтегнаха, и преди да докосне земята, тоалетната се устреми пак нагоре, дърпана от ластичната тяга. Посипа се фонтан от кафяво и жълто... Тълпата екзалтирано крещеше.
Лона разбра, че сега не е време да свири Вивалди. Отпусна безпомощно лъка и цигулката.
Край нея премина Лудия Рецитатор. Пак продължаваше с неговия Кафка, с "Гладният артист": 
- Защото аз никога не намерих храна, която да ми е вкусна. Ако я бях открил, повярвай ми, не бих правил впечатление, а щях да се натъпча като тебе и всички други!
Лона се разплака.
Край нея излязоха светулките на Сентръл парк и нежно шепнеха за детството.
Появиха се няколко катерици, приближиха се, но като установиха, че няма храна, а само цигулка, се прибраха обратно по своите брястове околовръст.
Лона ги проследи по навик, плъзна насълзен поглед към короните на дърветата и зърна небето. Сега то бе ниско, без звезди, покрито с плътни тъмни облаци, които се смесваха с пушека от фишеците и поглъщаха всяка светлина, идваща отдолу.
"Алчно небе" - помисли си.
Една червена ракета се отдели от зарята, завъртя се над Сентръл парк, проблесна над Лона, после се отправи към залива пред Манхатън и тихо угасна, току над Статуята на Свободата.