29 Март 2024петък15:28 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Белетристика

Лейтенантски щуротии

Разказ от Димитър Копривленски

/ брой: 88

автор:Дума

visibility 583

             Военните пътуват често.

             Военните са все на път.

             Наесен тях ги местят,

             когато птиците мълчат...

             Евстати Бурнаски

Тези стихове лейтенант Богомил Маков щеше да чуе, запомни и да си ги повтаря къде наум, къде на глас много по-късно. Тези стихове може би още не бяха написани. И може би заедно с поета младият офицер трябваше да изстрада годините и дните. От които щяха да се родят редовете и строфите. Тепърва трябваше да зреят мъжете и приятелствата. Да се формират характерите и съдбите.

А сега лейтенантът, с по-малко от две години служба в първия си гарнизон, скоротечно се оказа във втория. Това бе първото му преместване от многото, които щяха да се заредят. Като по заявка, през есента. Второ окапване на листата по дърветата в един гарнизон не дочакваше. За да може години по-късно с привичен жест многозначително да свива пръстите на двете си ръце. И да изброява къде бе служил. Или пък щеше да дели прослужените години на две. Излизаше същото. И като старши офицер щеше да се гордее с лейтенантските си години. А като че ли особено с щуротиите. Просто нямаше време. Набързо нахвърляше всичко в големия мукавен куфар и... тръгваше. Години само за местене. Ни семейство, ни момиче дори. Нищо... А може би имаше все пак и малко романтика. Въпреки всичко! Нали бе млад? Кому другиму се полага повече да помечтае! На генерала или на полковника! Боже!...

Пък и ако не бе обикалял всичките тези гарнизони, щеше ли да получи онова писмо от Галя. Което никога през годините не забрави. И колчем се оказваше сгоден случай, разказваше, украсяваше. И сам си оприличаваше писмото със стиховете на поета. "Сега е есен. Жълтите листа се ронят от дърветата. Като едри капки топлина. И падат по нашите сърца. Дните си отиват. А ние оставаме. За да дойде обичта... Вие сте отскоро в нашия град. Виждам ви често вечер. Ще ви се обадя. Или ще ви чакам в неделя пред киното... Ще ме познаете ли? Галя." Галичка, Галенце, Галя-галеничка... Моя момичка!

Това бе най-хубавото писмо, което можеше да получи въобще един млад офицер. От най-прелестното момиче. От момичето с най-хубавото име. Галя! Сигурно е с черни прави коси... Не, може да е руса.

И се завъртяха миговете, часовете, дните... В малкото градче съвсем не бе толкова лошо, колкото си бе мислил, чувал, представял. Набързо си намери квартира в центъра. Съвипускникът му лейтенант Андреев сякаш го бе чакал. Живееше сам и го прие с радост. Сетне пък щяха да станат неразделни приятели. Въпреки очевидното несходство външно. А може би и тъкмо заради това. Но безусловно си паснаха по характер, по душа, по интереси, по лудории и мечти.

Лейтенант Андреев бе висок, строен, със сламено-рус щръкнал перчем и сини очи. "Модроокия офицер", наричаше го майката на бъдещата му съпруга. Бе с душа на поет. Рисуваше и пишеше стихове. И бързаше всичко да покаже и прочете на колеги и приятели. Които също бързаха да го похвалят: "Браво, Андро, браво!..." Само лейтенант Маков не бързаше с похвалите. И щом станеше дума, особено за стихове, особено в ресторанта, почваше да го цели: "И какво искаш да кажеш? За кого си ги писал... Толкова ли можеш!..."

И вместо да се разсърди, "поетът" Андро прегръщаше през рамо по-нисичкия си съквартирант и приятел и без грам преструвка почти декламираше: "Благодаря ти, братле, само ти ми помагаш..." И си тръгваха от ресторанта. Или тръгваха натам, където сервитьорката леля Трена им бе "открила сметка". И двамата млади офицери се хранеха и черпеха "по тетрадката". А като получеха заплатите си, се разплащаха. Без да питат и без да знаят "сметката". Колкото кажеше леля Трена. За тях бе важна младостта. А парите само й пречеха. Но не успяваха много! Защото и леля Мара от хлебопекарната понякога ги спасяваше. С топла питка и полепнали по нея въгленчета и недоиздухана пепел. Направо от пещта. Бе им на пътя за работа.

През тези дни лейтенант Богомил Маков непрекъснато мислеше за писмото. И очакваше Галя да му се обади. Градчето взе все повече да му харесва. За сметка на "голямото село", където бе попаднал случайно. И за което мнозина навярно му завиждаха. Уви, напразно. В големия град дори едно свястно приятелство не успя да "върже". А тук с лейтенант Андреев се съешиха като гърне и похлупак.

Сутрин пресичаха площадчето с име на патрона на града, където подранилите поливачи си бяха вече свършили работата. И от алеите с цветя ухаеше силна свежест. Неусетно стигаха до казармата над каракачанската махала с големите нови къщи и момичета с дебели плитки. И преди да се разделят, Андро заговорнически слагаше пръст пред устните си и дяволито смигваше: "Боге, никому дума за това, което си говорихме..." Бяха мълчали през целия път, всеки с мислите си за настъпващия ден. Прихваха по детски и поемаха към своите взводове.

Друг път начеваха спор чии ботуши са по-лъснати. А на следващата сутрин кадифето още по-настървено гланцираше кончовете. С коментарите: "Ако ботушите ти не са лъснати, не личи откъде започваш, слял си се с пръстта и прахта..." Тук по-напорист философ бе лейтенант Маков. Установило се бе жестоко съперничество в това "ваксаджийство" между двамата млади офицери. Което естествено се пренесе и между артилерийските им взводове. Кой взвод по-добре ще отговаря на поздрава, ще марширува, ще стреля, ще служи караул... Покрай взводните си командири войниците сами се палеха!

На сутрешния развод лейтенант Андреев заставаше пред взвода и след звънкия отговор на поздрава следваше команда "Ура!". И вдигаше ръката от козирката над главата си. Което означаваше, че викът "Ура-а-а..." трябва да гърми, докато е вдигната ръката. И младите гърла се деряха в "Ура-а-а..." по войнишки и младежки. Огласяха казармения район и знаеха, че спрат ли, от другия край на района, от другата страна на сградата ще чуят по-продължителното и по-силно "Ура-а-а..." на взвода на лейтенант Маков. Сетне надпреварата продължаваше и на тренировките по огнева, по стрелба.

Минаваха дните, минаваха вечерите, а Галя все не се обаждаше. Настана неделя. А до часа на срещата е още толкова далеч. Лейтенант Маков от сутринта се заприготвя. Пак препра и преглади единствената си бяла риза. Същото стори и с цивилния си костюм. А в това време съквартирантът му се въргаляше на леглото. Май че спеше, когато излезе. Тихо затвори вратата. И пое за съдбовната среща.

От квартирата до киното не бе далеч. И младият офицер застана пред входа като млад войник на пост пред знамето. Тръпен, нетърпеливо очакваше. И щастлив. Очакваше Галя. И сякаш загуби представа за времето. Първо унесен, сетне неспокоен, накрая...

- Няма ли я? - дочу отзад през рамото си нечий глас. И тутакси го позна. По прегръдката през рамото. Беше лейтенант Андреев. Само не разбра откъде и как се появи. И някак съучастнически, със странна лекота, като въздишка отрони.

- Няма я. - С което излезе и от унеса, и от тревогата.

- Нищо, хайде да отидем в ресторанта. - Заради разликата в ръста тази прегръдка винаги стоеше добре. И леля Трена ги пое.

Сетне дните отново се завъртяха. Без скука и без тъга. Просто наистина нямаше време. Дните им идваха с артилерийското "Ура-а!", промержеляваха през оръдейните дула и си отиваха ведно с мрака на вечерта. Войниците чакаха взводните си командири. Правеха смислени дните и годините им. Но младостта си е младост. И момичета - накъдето се обърнеш. А Андро бе истински чаровник. На едно - лаф на френски, на друго - стих за любов... Тълпяха се край него. И покрай тях и лейтенант Маков понякога кяреше, успяваше с някое запознанство. Не бе безумно напиращ, но и не бягаше.

Странно как тази вечер се бяха прибрали в квартирата по-рано. Обикновено тук само преспиваха. И по навик почиваха с книга в ръка. А още по-обикновено Андро се бе излегнал така, че не се разбираше добре накъде са му нозете и накъде главата. В стаята хлуеше глъчката от улицата и бяла лунна светлина. Завеси нямаше.

- Сега е есен. Жълтите листа се ронят от дърветата... И падат в нашите сърца. Дните си отиват... - лейтенант Андреев като че четеше писмото на Галя. Дума по дума, ред по ред. Гласът му, някъде изпод завивката, бе особен, а и тишината в стаята ехтеше!...

- Ти си чел писмото, писано за мен. Ти си надничал в душата ми... Като крадец през ключалка. Писмото стои под възглавницата... Писмото на Галя... Ограбил си ме... - лейтенант Маков се задъхваше. Не можеше да спре... Пък и не можеше да разбере какво изобщо е станало. Не бе на себе си. Уж настръхнал, пък неподвижен. Не бе за налитане на бой, но не бе и за... овче блеене, за мижене...

- Прощавай, приятелю, не исках да те наранявам... - Андро бе станал от леглото и като че гузен приближи приятеля си. Прегърна го привично през рамо и като чоглав се заоправдава. - Разбираш ли, бях началник на караула. Не спах цяла нощ. Мислех за теб. Исках да си щастлив. Поне за малко. Ще ми простиш ли? Аз написах тази щуротия.

Надниците у нас - най-ниски в ЕС

автор:Дума

visibility 209

/ брой: 60

Парното може да поевтинее символично от 1 юли

автор:Дума

visibility 199

/ брой: 60

32 лв. за килограм агнешко, цената още ще расте

автор:Дума

visibility 187

/ брой: 60

"Български пощи" ще изплаща пенсии още поне 5 години

автор:Дума

visibility 201

/ брой: 60

Над 780 милиона души гладуват

автор:Дума

visibility 176

/ брой: 60

100 тона пластмаса във водите на Дунав

автор:Дума

visibility 182

/ брой: 60

Правозащитници възмутени от САЩ

автор:Дума

visibility 181

/ брой: 60

Гърция най-бедна в ЕС след България

автор:Дума

visibility 203

/ брой: 60

Под прага на унижението

автор:Ина Михайлова

visibility 202

/ брой: 60

Бумеранг с еврото

visibility 195

/ брой: 60

Щети за милиарди

автор:Нора Стоичкова

visibility 205

/ брой: 60

Надвисна риск от конституционна криза

visibility 165

/ брой: 60

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ