Крум Филипов: Живеем във вълче време

Крум Филипов е роден на 9 февруари 1969 г. в Смолян. Завършва Българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" (1995) и Режисура в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" (2001), в класа на проф. Иван Добчев. Дипломният му спектакъл "Кървава сватба" от Ф.Г. Лорка е номиниран за "Аскеер".

Режисьор е на 10 театрални спектакъла. Работил е като сценарист и режисьор на седмичното предаване за изкуство и култура "Метафора" по БНТ 2 и на документалната поредица на БНТ 1 "Умно село". 

През 1995 година излиза стихосбирката му "Затръшнато небе", преиздадена и допълнена с непубликувани стихотворения през 2013 година под заглавието "Воден знак". 

Тази година излезе и дебютният му роман "Синът на авиатора". 

- Преди да поговорим за дебютния ти роман, който бе посрещнат с голям интерес от читателите, нека споменем, че имаш и издадена стихосбирка. 

- Да, тя е само една. 

- Защо? Нямаш ли вдъхновение?

- Написах я, когато бях млад, между 20- и 30-годишната си възраст. Моето разбиране е, че на такава възраст се пише силна поезия. Тогава хормоните бушуват така, че си готов да превземеш светове. Човешкият ритъм на живеене тогава е поетически. След това обаче всичко се променя и човек трябва да търси друг начин, за да изрази съществуването си и да е верен на себе си. И аз усетих, че с моите стихотворения съм изчерпал тази форма на младостта си, на преживяванията. Но си мисля, че моята поезия от този период е много мощна, не съм писал нищо по-хубаво след това. Стихосбирката ми бе преиздадена по-късно. На 24 години и Вутимски спира да пише, умира. А аз умрях за поезията на 24. Защото не искам да обръгвам в нищо, не искам да ставам професионален писател. За мен смяната на посевите е необходима, за да е жива пръстта, иначе се изтощава. 

- Имаш ли и други опити за проза, освен романа? 

- Не, нямам. Но моят опит в прозата е от театъра. Имах възможността да се отъркам в много класици в българската драматургия. Минаваш през всяка дума, през всяко превъплъщаване. Затова моята книга "Синът на авиатора" на места не се държи като роман. И това е направено умишлено. Аз съм сигурен, че драматургичният опит може да даде кислород на романа, да го съживи, да го направи крайно изповеден. 

- А как се роди идеята за "Синът на авиатора"?  

- Книгата тръгна от преживявания и срещи с познати хора. В тези срещи моят гайгеров брояч е ускорявал, когато човек е заставал срещу мен с болката си. Писането на книгата започна много отдавна, преди двадесетина години, когато направих един от фрагментите във вариант на киносценарий. След това малко по малко събирах материал и за самата книга. Не искам да се състезавам с останалите писатели, защото смятам, че така книгата ще загуби духа си. Ако приемем, че изкуството е състезание, според мен то не трябва да бъде конкуренция. По-скоро е един самотен маратон, който трябва да преодолееш и на финала получаваш лавровото клонче на победител. 

- Каква е цената, за да стигнеш до финала? 

- Цената не е тук. Цената е във вертикала. Цената е да стигнеш до Бога. Там те очаква голямата печалба. Но тя пак не е пари, а е една проекция на човека в Бога. Книгата върви добре, защото според мен хората изпитват недостиг на споделяне, на обикновени човешки разговори, и усещат това. 

- Каква е причината за този недостиг? 

- Живеем във вълче време. Във време на зверска материалност. Това погубва човешкия дух. Погубва нещо, което е сложено у нас по условие. Защото по условие всеки един от нас е поет. Материалното оказва външна преса върху човека и като резултат премазва човечността и духа. Този дух обаче няма как в един момент да не избухне. Затова се радвам, че засега отзивите за романа са силно положителни. Честно казано, не съм го очаквал. Книгата не е писана да се харесва. Тя е едно завещание към моя син, който сега е 6-годишен. Бих искал, когато порасне и мен вече ме няма, той да я чете, за да знае какъв човек е бил баща му. Тази книга всъщност представлява сборник с нравствени правила за живеене, разказани по интересен изповеден начин. Така синът ми ще знае, че хоризонталите и вертикалите на живеенето пред него са ясно очертани и силно се надявам да избере вертикалите. 

- Това ли са твоите скрижали? 

- Скрижали звучи много амбициозно. Това са по-скоро мои си правила, които аз, въз основа на личния си опит, съм прецедил през ситото на душата си, за да му ги дам във вид на брашно, за да може да прави хляб от тях. 

- Каза, че живеем във "вълче време". Книгата критика на времето ли е? 

- Книгата не е дидактична, но има позиции. И те са около това, че е ясно откъде идва злото. То е ясно формулирано, дадено е в картини. 

- Откъде идва? 

- То е заложено в скоростта на времето, в скоростта на движението ни и в материалността, която носи този свят. То е в идеята, че всичко е свързано с удоволствията и насладата. Човешкият дух е премазан, но има пробиви в това премазване и то е нашите разговори - когато човек застане насреща със своите болки. И ти виждаш, че обикновеният шофьор на такси от Ню Йорк, който ми е приятел, се превръща неочаквано в поет, когато изповядва своята болка, свързана със смъртта на детето му. В периферията на такава болка винаги има усещане за Бог. Трябва да притежаваме сетива за болката, за да можем да я приемем, да го освободим от нея. Само така я обезсмисляме. 

- А не носим ли така ние двойна болка? 

- Не, така тя се разколебава. Даже смъртта се отменя по този начин. Защото има нещо много по-важно и от смъртта, и от живота. 

- Кое е то? 

- По-важни са миговете, в които се радваме на живота. Те са по-значими, по-големи, те са проекцията на човек във вертикала, в отвъдното. Да се радваш на живота е важно, защото той ни е дар. Ние сме родени, за да живеем, а не поради някаква друга причина. 

- А как трябва да живеем? 

- Аз не се наемам и не мога да давам правила как да живеем. В самата книга също има места, които си остават загадка. Нито имаме възможност, нито имаме право да отговаряме на загадките на живота. Но като цяло моето силно усещане е, че трябва да внимаваме в картинката. Да се вглеждаме в детайлите, в периферията, защото те много казват. Ние идваме на този свят с аурата си, с цялостното си присъствие. Трябва също така да внимаваме какво казваме, защото човек може да идва при нас с болката си, а ние да не можем да му я вземем. Аз не съм светец. Дори напротив. Аз съм голям грешник. Но се старая да бъда същински в разговорите, когато между "аз" и "ти" не стои просто въздух, а дух, който е наш коректив. За мен това е нравственото живеене. Трябва да се стремим към това.  

- Кой е синът на авиатора? 

- Когато се стигне до тази част на книгата, разбираш, че това е нещо несъществуващо. Макар че в историята има реални прототипи на героите. Един от тях е мой приятел от Смолян, много чист, дори наивен човек, който почина. Синът на авиатора е неговият внук. Дори първоначално заглавието беше замислено като "Отец, син и внук". Въздушният внук е всъщност Светият Дух. Но щеше да звучи много претенциозно. Това е един роман за духа, за силата на човешкия дух. 

- Какво се надяваш да открият хората в твоята книга? 

- Тя е центрирана в сина ми и много ясен адресат. Но в същото време е поливалентна. Надявам се хората да открият, че има надежда. Но тази надежда не е просто така метната. Единственият начин тя да съществува е чрез страданието. Страданието е дар, който прави нашата надежда същинска. 

- Писател, поет, сценарист, режисьор... Освен книгите, какво, създадено от теб, цениш особено много? 

- Документалните си филми. В поредицата "Умно село" имам десетина, като особено ценя филма за художника Кольо Карамфилов, стана много поетичен. За съжаление, Кольо вече не е между живите и нашето приятелство вече е отвъдно. Но и в романа ми е така: по-важен е погледът на мъртвия приятел, защото е по-проницателен и е по-добър коректив. Трябва да знаеш, че каквото и да правиш, трябва да помниш, че си наблюдаван от един мъртъв приятел, който няма да те остави току-така да вършиш глупости. Това е и романът. Ти си под лупа, ти си наблюдаван непрекъснато от коректив. 

- Смяташ ли, че хората търсят този поглед или се опитват да избягат от него? 

- Естествено, че се опитват да избягат. Защото е много по-лесно. Всеки търси лесното. Но единственият начин да си в екзистенция, е трудното. Стоян Михайловски има един афоризъм: злото е бързоходно, защото слиза; доброто е бавничко, защото се изкачва. Вечно бързане, бързане, бързане, бягство от собствената си съвест, от погледа на мъртвия ти приятел. Аз също съм се улавял в бягства, в суети, което е добре, защото означава, че го осъзнавам, че не съм се изгубил съвсем. 

- Какво е твоето послание, към читателите, на което най-вече държиш? 

- То се съдържа в последното изречение на романа ми: "Учуден човек, жив ангел!" Да не престават да се учудват на безкрайните си възможности да бъдат ангели.