Ковашка симфония с главен солист бай Коста

Кръстю Берберов


В "Опит за история на град Сливен" Симеон Табаков отбелязва, че циганите са се заселили в града в края на ХIV век (том I, стр. 395). Там е отбелязано, че те са били ковачи и налбанти (подковачи на коне). В онова време им казвали "цънгари".
След разпадането на Римската империя гърците, смятайки се за наследници на империята, започнали да се наричат "ромеи".
Започвайки своето преселение към Европа от Индия и през Египет и стигайки до земите на Древна Елада, циганите, като живели дълги години с ромеите, харесват това име и пристигат в нашите земи като "роми". Естествено е, след като идваш от страна, където живеят ромеи, да се наречеш "ром".
Турците също използвали това наименование и нарекли голяма част от Балканския полуостров "Румелия".
Северната ни съседка, известна в миналото като Дакия, Кумания, Влашко, Молдавия и т.н., също си присвоява име с римски произход - "Румъния". (Из "Опит за история на град Сливен", стр.416, т.I).
След като толкова много други народи са "експлоатирали" римската слава, най-истинските наследници на империята нарекли своята държава "Италия".
И ето, повече от шест века ромите живеят в България и в много други европейски страни, приемайки тяхната култура, бит, религия, и в същото време запазвайки голяма част от своята самобитна култура, своите вродени навици и най-вече способността си да се радват на живота. Ненапразно във Франция ги наричат "бохемиен" ("бохеми").
И още нещо, което им е помогнало да оцелеят след толкова години на преселения и номадски живот в една относително враждебна среда. Това е тяхната преданост към семейството, към рода, към обществото. Затова и най-голямото наказание на родовия им традиционен съд - Мешерето, е отлъчване на провинилия се от тяхната общност.



Една от забележителностите в нашата махала беше ковачницата на бай Коста. Той беше огромен, доста пълен мъж на средна възраст, с добродушно лице и пъстри очи, готови винаги да се засмеят. Обикновено работеше гол до кръста, въпреки че ковачницата беше един голям ветрилник - стара, порутена постройка до къщата-музей на Хаджи Димитър. Таван нямаше. Димът от ковашкото огнище се провираше през гредореда и разместените керемиди. Естествено, от комин нямаше нужда.
Огнището, в което се нажежаваше до бяло желязото, се разпалваше с два огромни меха с духалки, насочени към огъня. На другия край на меховете имаше два дълги пръта. Между тях стоеше Мита - жената на бай Коста. Хванала краищата на прътовете, тя ритмично се поклащаше, духайки ту с единия, ту с другия мех - така осигуряваше непрекъсната струя въздух в огнището, в което светеха нажежените железа.
Майсторът-ковач хващаше с едни големи клещи парче горещо желязо, полагаше го върху наковалнята и с един малък чук започваше леко да го почуква. Синът на бай Коста - Пею, съвсем малко момче, вдигаше огромния десеткилограмов чук и започваше да го стоварва с ритмични и точни удари върху желязото по местата, които майсторът му "посочваше" с малкия чук. Пълният синхрон, с който те работеха, изискваше голям майсторлък и голяма физическа издържливост.
Звънът на метала създаваше една особена мелодия, синкопите на която се носеха надалеч из квартала. И никой не се възмущаваше от високите децибели, защото това беше най-истинската песен на труда.
От време на време в тази "ковашка симфония" се чуваше и императивният речитатив на "главния солист" - бай Коста: "Лама! Орди! Пердал! Ай, мочо!" ("Чукай! Отгоре! Встрани! Ей, мой човек!").
Понякога стояхме с часове да гледаме и да се възхищаваме на изкуството и на бързината, с която те работеха. "Желязото се кове, докато е горещо!" - и пред очите ни се извайваха подкови, петали, кирки, мотики, лемежи, брадви, тесли. Истинско чудо!
Тази тежка и много прецизна работа изискваше голяма концентрация и бай Коста просто не забелязваше нашата "детска аудитория". Само в по-мрачните дни кротко ни подвикваше да не му отнемаме светлината. Пропуснах да отбележа, че в ковачницата нямаше електричество. А ние обикновено заставахме пред бившите прозорци, от които бяха останали само рамките.
Паянтовата врата на ковачницата се "заключваше" с парче тел. И нито веднъж не се чу да е изчезнало нещо от ковачницата. Може би защото тогава нямаше "вторични суровини". Нямаше и гладни цигани. Не че съвсем не се крадеше, но... вероятно имаше повече съвест у хората. Как да откраднеш чукалата на отрудения човек?!
След години, когато бай Коста все още работеше, случайно го видях да чака автобуса на спирката на Сливенските минерални бани. Той ме позна. Заговори ме. Беше в отлично настроение, с китка зад ухото. Предоволен и щастлив.
- Ей туй го разбирам аз живот! Окъпах се, телякът ме изтри. Изядох 15-20 кебапчета. Изпих 7-8 халби бира. Ей на туй му казвам аз живот!
Тъй рече бай Коста. А сега ни изкарват, че ние в България сме били най-нещастните в Европа...



Дуда донася здравчува тор и маже с киреч

Откакто се помнех, у нас идваше Дуда - възрастна циганка с шалвари. Значи мюсюлманка. Пушеше фасове с една малка луличка.
Навярно отдавна е започнала да ни наобикаля, защото добре се познаваха с баба ми Мика. Знаеха си и проблемите. Женска им работа.
Дуда се отличаваше от своя етнос по това, че никога не просеше. Тя просто искаше да свърши някаква работа, за да заслужи това, което ще й се даде. Затова баба се държеше с Дуда като с равна. Доверяваше й се. Тя беше "нашата циганка". И доколкото знаех, не ходеше по други къщи.
Обикновено Дуда не хлопаше на пътната врата, а просто влизаше в двора, сядаше по турски на калдъръма и с висок глас викаше баба. И най-напред питаше: "Има ли боклук?"
Боклук за изхвърляне не винаги имаше, защото отвреме-навреме с каруца минаваше общинският боклукчия. Със стар училищен звънец той приканваше жените домакини да си изхвърлят сметта. В онези времена отпадъците бяха твърде малко, защото всичко се използваше. Туй, което можеше да гори, отиваше в печката. Хранителни отпадъци почти нямаше. Всичко се изяждаше. За кокошките, които всяко домакинство отглеждаше, оставаха само трохи, обелки от плодове и зеленчуци и черупки от яйца. Черупките бяха нужни на кокошките за производството на нови яйца. С тази цел и за дезинфекция с вар се измазваха и курниците - носачките кълвяха варосаните стени.
Така че боклук невинаги имаше, но баба все намираше нещо, което да се изхвърли в реката до нас. Тя знаеше, че това не е редно и затова даваше указания:
- Дудо, да го хвърлиш във водата, да отива надолу, да не е на брега!
Дуда отговаряше:
- Каше, мо, Мико! (Дума да не става!) Ша го фърла у водата.
Този път Дуда е отворила пътната врата, но не влиза, а вика:
- Мико, Мико, здравчува тор има (т.е. тор от място, където расте здравец).
Баба се интересува:
- Да не си я донесла от табахните? (дъскорезниците)
Дуда се възмущава:
- Ле, каше, мо! Цял ден съм се кикерила по баирите. Туй здравчува тор, мо!
 Баба пита:
- Како ша искаш?
Дуда:
- За вету (стари дрехи) я давам.
На улицата, на земята до Дуда, е седнала млада циганка, също със задяната на гърба голяма цедилка (торба). Баба пита коя е тази жена. Дуда отговаря:
- И то нашто, мо. Аз му викам недей ела, то пак ела! (Казах й да не идва, но тя все пак дойде!) И то тор носи, мо.
Баба мърмори:
- То много тор, ама хайде, ша дам половината на Иванкини.
И сделката е сключена...
Всяка година преди Великден всички дувари и къщи се варосваха с киреч (вар). Дуда своевременно и делово се осведомяваше:
- Мико, кога ша мажим, мо?
И в уречения ден рано-рано тя се появяваше. Дуда беше "специалист" по замазването на появилите се дупки в кирпичените дувари. Това ставаше на ръка със смес от пръст, плява и говежди тор. След това участваше и във варосването, което се извършваше с огромни четки (хорчи).
На обяд баба й даваше ядене. И все се препираха с Дуда, защото тя почти нищо не кусваше, стараейки се да занесе повече храна вкъщи. Майка!
Баба я уверяваше, че ще й даде отделно хляб и манджа за децата, но Дуда не кандисваше...
На тръгване бакърчето на Дуда беше пълно догоре. Всъщност на тези цигански съдинки им казваха "видрици". В тях слагаха всичко за ядене - на едно място. Оттогава е останало и нарицателното "циганска видрица" за безразборно струпани на едно място различни видове храни.
След години баба много плака, когато научихме, че Дуда е починала. Бяхме свикнали с нея, обичахме я. У тази жена имаше достойнство и благодарност, трудолюбие, честност.




Не шоу, не цирк - кражба!

Бяхме седнали на чист въздух пред кафенето на главната улица. Разказвахме си несериозни истории, гледахме кой минава. Понякога ни поздравяваха. Разменяхме умерено нецензурни оценки за стъпващите грациозно млади дами - хубав свят, ей! Накратко казано - релакс, кафе и кеф.
По едно време до нашата маса край стената приклекна възрастна циганка. Винаги съм се учудвал на този типично ориенталски начин за почивка.
Един от нас й направи забележка, че ни дими с цигарата си. Тя даде вид, че не го чува. След малко жената съвсем незабелязано изчезна. И заедно с нея изчезна и мобилният телефон на този, който седеше най-близо...
Както се казва, бяхме слисани. Няколко мъже, претендиращи все още да са в активна възраст, и нито един да не забележи как циганката е бръкнала в джоба на нашия приятел!
Какъв майсторлък! С такава ловкост тя би могла да стане фокусничка, да работи в някое шоу или в цирк, а не да залага свободата и здравето си с тази твърде рискова професия, каквато е джебчийството.
Какво ли не прави гладът!




Кой ще бъде по-учен, по-успял, по-бял

В нашия град има цигани, които отдавна са се интегрирали. Живеейки заедно с останалото население, те са стигнали до простата формула на успеха в живота: образование и честен труд.
Такива бяха ковачите в нашия квартал. С болка пиша "бяха", защото тази прекрасна професия почти изчезна в наши дни, погълната от промишленото производство. Бяха се заселили преди много години в нашия квартал край реката. Най-важното в избора им на място е било къде да бъде наковалнята. Това бил дънерът на вековно дърво. Огромните коренища са издържали с години непрекъснатите удари върху наковалнята. Понякога напролет от дънерите поникваха филизи, показващи изключителната жизненост на тези дървета, останали в центъра на ковачниците.
Потомците на ковачите сега са инженери, лекари, учители, общественици... А учителката по български език на брат ми в гимназията беше с ромски произход.
Преди три години си счупих лявата ръка. Ортопедът, който ме оперира и закрепи натрошените кости с три винта, също беше ром. Голям майстор!
Един от най-добрите ми приятели още от детските години - инженер, също е циганин. И досега дружим, въпреки че живеем в различни градове.
Някои от циганите забогатяха. Първият истински благодетел с ромски произход в нашия град беше Янко Пелишев - баща на мой съученик. Той имаше ковачница и не само правеше най-различни железарии, но и успешно ги продаваше и беше забогатял повече от останалите ковачи. Традиция за него беше на всеки голям християнски празник да обикаля с чанта в ръка циганския квартал и да раздава пари на бедни свои сънародници.
Той беше и първият сливенски спонсор в областта на спорта. Легендарният сливенски колоездач Милко Димов караше скъп състезателен велосипед, купен от бай Янко. С негови пари сливенският колодрум се подготвяше за състезания по един оригинален начин. Цялата писта се измазваше на ръка с говежди тор, кал и плява от няколко циганки, наети от бай Янко. Голяма част от премиите за победителите в колоездачните състезания в Сливен бяха пак спонсорство от него. На всички спортни прояви на Колоездачния съюз в Сливен свиреше цигански духов оркестър, нает естествено пак от бай Янко.
По традиция на абитуриентските празници около 24 май току-що завършилите ученици полагат цветя на паметника на Хаджи Димитър. В тези дни градът става едно голямо модно дефиле. Шпалир от граждани се любува на прекрасните и понякога твърде предизвикателни тоалети и най-вече на красивите млади хора.
Една вечер ми направи впечатление, че външният вид на голяма част от шикарно облечените абитуриенти е като на любители на солариумите. Оказа се, че тези пораснали вече юноши и девойки са от Първа гимназия, където учат много ученици от ромски произход. Освен че бяха много пищно облечени, те бяха и много красиви - особено момичетата! Бяха като звезди от латиноамерикански филми.
Това е вече външният вид на интеграцията! Дано тези млади хора да се доизучат, да си намерят работа, да успеят в живота!
Някои се опасяват, че през 2050 г. циганите щели да станат повече от българите. А кой след години ще може да определи кои от нас ще бъдат по-учени, по-успели, по-бели?!
Нека да не забравяме, че в нас са гените на толкова народи, нации и етноси. Нали сме на кръстопът...


Бира и кебапчета по изборно време

Веселбата е в кръвта им

Мечката - приятел и помощник в препитанието

И те ще бъдат граждани на утрешна България


Когато конската талига е заменена с по-модерно превозно средство

Ковачи

Катун

На пазара за ромски булки