Когато душата гори, ражда съкровена поезия

Пенчо Чернаев

След толкова изминали десетилетия все още си спомням писмото на Георги Джагаров до едва прохождащата на литературното поприще млада поетеса Стоянка Митева по повод нейния цикъл стихове за тъкачките, публикуван в сп. "Родна реч" (1958 г.). "Във Вашите стихове текат земни сокове - пишеше големият поет. - Читателят няма да се сдържи да не Ви стисне ръката."
Ето така бе посрещната в поезията младата девойка. Предричаха й бляскаво бъдеще. След близо десетгодишно лутане и губене на ръкописа в издателство "Народна младеж" излезе първата й лирична книга "Момичета" (1974 г.) И... последваха 30 години на травмиращо мълчание, протест срещу аморалността на света.
След тези задушаващи я десетилетия дойде изповедната й стихосбирка "Благодаря на белите звезди" (2004 г.). Заявеният преди полустолетие талант изригна с нова сила. И се заредиха знакови заглавия като "Мълчана вода", "Огнена риза", "Не си отивай", "Невъзможна среща", "Хоро за самодива", та до най-новата, която е сега в ръцете ви - "...И нека душата гори".
За Стоянка Митева-Балева (по съпруг) са писали вече Евтим Евтимов, Драгомир Шопов, Матей Шопкин, Благовеста Касабова, Иван Вълов, Никола Радев, Боян Ангелов и други известни творци с високо мерило за поетическото изкуство и с положителна оценка за нейните стихове.
Сегашната й книга "...И нека душата гори" свидетелства за възходящото развитие на авторката, но тук сякаш се срещаме с една по-друга Стоянка - уравновесена, зряла, мъдра. Преживяла много крушения, загубила много свидни и близки хора, тя проявява удивителна твърдост на духа и непреодолима жажда да твори. Нейният изповядан девиз е: "Не се предавай!" За мен Стоянка Митева-Балева остава човек на честта и достойнството, каквато е и лиричната й героиня. Тя гордо понася раните - още живи или прегорели, изплаква болката си в песни, превръща безсъниците си и битките с мъката в задушевна лирика. Дори четиристишията й звучат като изповедни реплики.
Съдържанието на нейните стихотворения остават все още страданието, самотата, но също тъй желанието за нравствена чистота, за доброта и неумиращият копнеж за щастие. Дори подрастващият й внук вече пита какъв е знакът за добро, а тя неслучайно в различни варианти повтаря фразата: "Един живот за любовта не стига." Стихове като "Прощални видения" (за Пенчо Славейков), горестното "Недей заминава", "Броилка", "Черни стихове", "Пред вятъра" разкриват дълбините на нейния душевен мир. В тях читателят ще разпознае и своите очаквания, мечти, копнежи.
Радостно е, че авторката не е затворена в себе си, а е открита за всичко наоколо - хора, събития, човешки проблеми. Свидетелство в книгата са циклите "Недейте плака за Париж" и особено забележителният "Недей заминава" - за тъжната съдба на мигрантите. Това е може би единственият цялостен цикъл в нашата съвременна литература за горката им участ, написан с разбиране, съчувствие и състрадание за тяхната одисея.

Недей заминава за чужда земя,
че тя ще е майка свидлива -

призовава и заклева поетесата. Защото и там обич не достига, и там никой не се трогва от бедняшките вопли, и там нощем душата ти ще плаче сама.
Своята надежда за по-добър свят, за по-разумно и по-добро човечество, за по-добър утрешен ден авторката се стреми да предаде и на читателя.
В композиционно отношение е интересно да се отбележи, че всеки от петте цикъла в книгата е предшестван от въвеждащ (и синтезиращ!) куплет, в който е закодирано авторовото послание.
Изстрадана и съкровено преживяна, стихосбирката "...И нека душата гори" е силна поетична книга на Стоянка Митева-Балева. И сигурен съм, че докато душата се радва, страда и гори, ще се раждат нови, емоционално завладяващи стихове.