Как "Българския Островски" превърна Дряново в Мека

Любомир ДИМИТРОВ

Забвението и времето постепенно ни отдалечават от именити български творци, живели и писали своите слова преди повече от 40-50 години. Такъв е поетът класик, писателят и преводачът Атанас Смирнов. Той е роден през 1909 г. в град Дряново и не го напуска нито за миг до края на живота си, защото е прикован до леглото от неизлечима болест. Затова го наричат "Българския Островски" и му отреждат място, достойно за изявен и благороден човек не само заради самобитните му стихове, събрани в няколко стихосбирки, но и за неуморната му дейност да привлича в Дряново светилата на българската литература.
Превежда от руски такива майстори на стиха като Пушкин, Есенин, Анна Ахматова, Белла Ахмадулина, Константин Симонов и др. Автор и основател е на културните празници "Поезия и песен на Балкана", които се провеждат и до днес в родния му град. Радой Ралин написа преди години на своите "Люти чушки" като автограф думите:
"На Атанас Смирнов, поета и човека, превърнал Дряново в Мека!"
И той беше много прав, защото Дряново бе средище на литературни дискусии и разговори, а домът на Смирнов се оказваше един вечен кръстопът на приятели и познати не само от България, но и от Европа. За големите заслуги към българската литература и поезия през 1969 г. бай Атанас беше удостоен със званието "Заслужил деятел на културата", а неговите съграждани го обявиха за "Почетен гражданин на Дряново".
Моят дядо, известният в миналото лекар д-р Тодор Бахчеванов, и неговото семейство, са били приятели с фамилията на Атанас Смирнов. Той е ползвал услугите на дядо ми, когато се е налагало да го лекува през годините. Знам даже, че неговата пишеща машина е била закупена от бай Атанас и той ми казваше, че е много добър "инструмент" за писане, с хубав шрифт.
Първата ми среща с поета класик стана, когато бях едва 8-годишен. Тогава с моята баба Цвята гостувахме в дома му и творецът ме запита искам ли да отида с файтон до Дряновския манастир?
Обзе ме истинска радост и вълнение и зачаках момента, когато заедно с бай Атанас тръгнахме за светата обител, която щях да посетя за първи път. Там ни посрещна достолепният игумен Никифор, почерпи ни с топъл чай и заедно с него после влязохме в паметника костница. Слушах със захлас разказа му за убитите въстаници и научавах за техния подвиг и саможертва. Така стана запознанството ми с дряновския писател и преводач и оттук нататък аз често през годините идвах у тях, за да научавам повече за българската литература, за да се срещам "на живо" с известни и по-малко популярни наши творци.
Спомням си,че към четиринайстата си година един летен ден отидох до бай Атанас, за да му кажа, че съм много впечатлен от стихотворение на неизвестния тогава за мен поет Атанас Далчев. То бе озаглавено "Към родината" и започваше така:

          Не съм те никога
        избирал на земята.
        Родих се просто в теб
        на юнски ден във зноя.
                         
        Аз те обичам
        не защото си богата,
           а само за това,
        че си родина моя.

Бях силно развълнуван от цялата творба на поета, а след като я прочетох с малко повече патос, бай Атанас се усмихна и ми рече:
"Та ти ще станеш много добър рецитатор, бе момче! Помни ми думата и като станеш голям, хората ще оценят твоята дарба".
И той първи позна, че аз наистина дълго време ще се занимавам с художествено слово, ще печеля награди от конкурси и ще бъда оценен по достойнство от специалисти - актьори и режисьори.
Смирнов остана доволен по-късно от факта, че аз сформирах към читалището състав за художествено слово и той повече от 10 години имаше своите сериозни изяви в Дряново и страната.
И като стана дума преди това за поета Атанас Далчев, дряновският литератор ми разказа повече за големия български творец Далчев - че си кореспондира с него и че ако той му гостува в Дряново, ще ме запознае с него.
Тази среща с именития поет се състоя през далечната 1974 г. По това време бях на стаж като репортер в програма "Христо Ботев" на Радио София. Тогавашната шефка на програмата Лиза Матева ме изпрати да взема интервю от Атанас Далчев. Стана непринуден и интересен разговор, който за съжаление не видя "бял свят", тъй като маститите български поети и писатели и партийни величия не долюбваха големия творец. Този факт не е толкова важен, защото творчеството на Далчев си остава завинаги в така наречената Златна съкровищница на нашата литература.
А първата ми среща в дома на дряновския поет с един от живите наши класици бе през пролетта  на 1971 г. По телефона ми се обади съпругата на бай Атанас, леля Стефанка, която ме канеше да отида у тях, за да се запозная с... Радой Ралин!
Когато влязох в кабинета на поета, видях с Ралин да беседва друг човек, който се оказа дряновският творец Марко Ганчев. Бай Атанас побърза да ме представи и да каже, че и аз пописвам стихове и съм добър рецитатор. Усмихнатият Радой ме попита знам ли нещо за неговото творчество, на което веднага отговорих, че скоро съм прочел с любопитство неговата стихосбирка "Люти чушки".
"Е, млади момко, каза поетът, не ги препоръчвай много на своите връстници, за да нямаш проблеми в училище!"
Не знаех, че "Люти чушки" са иззети от милицията и се разпространяват апокрифно в страната. На тази интересна среща бай Атанас сподели за първи път със своите гости за намерението си в Дряново да бъдат организирани културни празници, на които да бъдат канени известни поети и писатели, художници, творци на изкуството и културата от цяла България. По-късно той сложи и заглавие на така наречената тридневка - "Поезия и песен на Балкана".
Нейното начало бе през 1972 г. и Смирнов сформира Инициативен комитет по провеждането на празниците, като неговата първа сбирка бе в дома му през април същата година. В този комитет бях поканен да участвам и аз и там се запознах с още един голям майстор на словото - Павел Матев.
Той дойде в Дряново и в качеството си на председател на Съюза на българските писатели. Естествено е, че бай Атанас се вълнуваше, а и малко се притесняваше като как ще изглежда неговото така да се каже "литературно отроче" - празниците "Поезия и песен на Балкана". За удовлетворение и на него и на всички членове на Инициативния комитет, те преминаха на едно добро и сериозно ниво и до днес доказват, че не са еднодневка, а силни и емоционални срещи на български творци и интелектуалци.
Ето, миналата година през месец октомври, в Дряново пак се проведоха празниците "Поезия и песен на Балкана". Припомни се с добро за техния създател Атанас Смирнов, а на дряновския литератор и поет Генчо Витанов му бе връчена Националната награда за литература "Рачо Стоянов". 
На първата проява на "Поезия и песен на Балкана" през 1972 г. съдбата ме срещна с още един бележит наш поет - Андрей Германов. До неговата ненадейна смърт през 1981 г. аз бях приятел с него и имах възможността да общуваме и да разменяме мисли за поезията и литературата. Той ценеше по достойнство бай Атанас и го удовлетворяваше фактът, че дряновският класик помагаше за литературното израстване на много млади и талантливи поети и белетристи не само от Габровския и Търновския район, но и от цялата страна.
Няколко думи ще споделя и за участието ми в литературния кръжок "Николай Хрелков" при читалище "Развитие", ръководен от Атанас Смирнов. След като веднъж се престраших да прочета на поета две-три мои стихотворения, бай Атанас ме окуражи и ме покани да участвам в неговия кръжок. А там бяха известният литератор Петър Дъчев, от София пък си идваха вече утвърдените поети Марко Ганчев, Димитър Стефанов и Теодора Ганчева, днешният проф. Николай Димков, поетът Генчо Витанов, майсторът на епиграми и басни от нашия град Тодор Хаджитодоров и други местни любители на словото, които посещаваха с желание и ентусиазъм редовните литературни срещи и четения през годините.
Аз бях най-младият член на кръжока, още ученик, но всички ме напътстваха в моите първи литературни начинания и опити. Бай Атанас ме съветваше да не спирам да пиша и ми пожела един ден да държа в ръката си първата си стихосбирка. И този ден дойде, когато през октомври 2009 г. излезе от печат моята първа книга със стихове, носеща заглавие "Следа от любов". За тези скромни мои стихотворни творения дял има и бай Атанас, също и големият български поет Дамян Дамянов.
Благодарение пак на Смирнов, аз взех интервю от Дамян през 1976 г. за габровския вестник "Балканско знаме". Оттогава, до кончината му, бях чест гост на къщата и семейството на Дамянов и имах щастието да се докосна до житието и битието на един от най-обичаните наши поети.
Бай Атанас бе връзката и запознанството ми с друг български интелектуалец - поета Драгомир Шопов, който бе съпруг на Теодора Ганчева. И преди, и сега сме приятели с Драго, защото той обича и уважава не само бай Атанас, но и приятелите си от Дряново. И дано се осъществи отколешното му желание да дойде тук, за да си спомни за минали срещи, да подиша балканския чист въздух и да говорим за литературните емоции на днешното тревожно време.
Съжалявам, че нито веднъж не можах да направя пространно интервю с Атанас Смирнов, защото той като жив класик имаше какво да каже на своите съграждани и приятели на поезията. Причината е в това, че бай Атанас все отлагаше във времето този наш разговор и казваше, че не е дошъл моментът  за откровения. А дряновският поет не знаеше, че смъртта искаше да го отпрати от този свят твърде неочаквано и внезапно, макар да казваше, че е здрав и се чувства добре.
След също ненадейната кончина на неговия приятел и другар, дряновския художник Иван Койчев, бай Атанас ме извика още същия ден в къщи, за да му разкажа за тъжното събитие. Той още не можеше да повярва, че бай Иван вече го няма на света и преживяваше с болка трагедията.
След като ме изслуша, той каза като на себе си:
"Е, и аз може да го последвам - кой знае?!"
Изтръпнах от това му откровение и си тръгнах, без да промълвя нищо. Предчувствие или нещо друго бяха тези думи на поета? Не знам и до ден днешен, защото само след две седмици се помина и бай Атанас, а това беше сериозна загуба за дряновската културна общественост.
Хората, които уважаваха Атанас Смирнов, а и тези, които го недолюбваха, го изпратиха подобаващо в последния му път. Имаше искрени и не толкова искрени слова за поета, общественика и човека бай Атанас, защото той заслужаваше всички думи на благодарност към личността му. Това не са празни приказки, а действителни неща, понеже когато съм питаел познати и непознати дейци на изкуството и културата, знаят ли нещо повече за Дряново, те го свързваха не само с Дряновския манастир, но и с Атанас Смирнов.
За да увековечат неговата светла памет, ръководителите на Дряново през февруари 1976 г. решиха да именуват тогавашното ново основно училище "Атанас Смирнов". Дряновци реагираха положително на тази инициатива.
Минаха години и дойде така наречената демокрация у нас. Един ден, на заседание на първия демократично избран Общински съвет, група съветници от СДС предложиха да бъде сменено името на училището, тъй като Смирнов е... комунист и то да се казва вече "Св.Св. Кирил и Методий". Като общински съветник по това време взех думата и споделих, че това предложение е политически акт на една партия, която омаловажава дейността и заслугите на поета и гражданина Атанас Смирнов.
Бях подкрепен от още колеги, но предложението се гласува от болшинството съветници и те наложиха своите политически пристрастия. Важното обаче е, че има в града ни и в България хора, които няма да забравят какво е дал творецът, дряновецът, човекът Атанас Смирнов за българската поезия и култура. Те с достойнство и уважение ще почитат неговото литературно дело винаги през годините. А на читателите на вестник ДУМА предлагам едно от най-емблематичните стихотворения на бай Атанас - "Първи сняг":

     О, първи сняг! Аз виждам те оттук
     в мечтите си за веселата зима.
     Но нея ще посреща моя внук.
     А мен тогава няма да ме има.

     Заспива той... Снежинките летят.
     (В нощта са те същински пеперуди).
     И като ласка в младата му гръд
     един незнаен глас ще го събуди.

     Ще стане бавно - запленен и тих -
     в сърцето си с една едничка рима,
     за да напише своя първи стих.
     Но мен тогава няма да ме има...
 
    Много още мога да пиша за бай Атанас, но ми се ще да завърша тези мои скромни бележки за него с едно стихотворение, написано от ръката ми само няколко дни след неговата преждевременна смърт:
                            
СТАЯТА
До болка я познавам тази стая -
бюро, улегнало от много книги,
от телефонен звън и лакти уморени,
от недовършен стих и листове хартия...

Какво не виждам още, може би бастуна
и тюбетейката и още, още...
Не, смях не чувам, твоят смях не чувам,
защото без смехът ти стаята е празна.

Проскърцващото червейче в дървото
отмества погледа ми към вратата,
тя леко, леко се открехва
и внукът ти усмихнато ме гледа!







От ляво на дясно са поетът и преводачът Димитър Стефанов, бай Атанас и поетът сатирик Марко Ганчев


Атанас Далчев и Атанас Смирнов, 1956 г.

Бай Атанас с дряновския художник Иван Койчев, 1960 г.


С именития фотограф-художник Иво Хаджимишев, 1960 г.