Има ли трудна работа за вършене, дайте я на авджиите

Здравко Нечев

На нас, българите, не ни идва умът в главата да разберем, че само помирението и единението могат да възродят злочестото ни Отечество и само много мъдрост и воля ще му помогнат да върви напред, към Европата, и да се изравни с нея. Но не ни идва умът в главата...
Преди два месеца едно от поредните противопоставяния стана по повод издигнатия паметник на Пенчо Кубадински в родния му град Лозница по случай 100 години от неговото рождение. Едните - "за", другите - "против"! Защо "против"?
Бил член на ЦК на БКП, на Политбюро, председател на Националния съвет на Отечествения фронт, бил държавник от времето на Тодор Живков, бил свързан с Възродителния процес, бил...
Ругатни, клевети, грозно очерняне! При това от хора, които дори не са го виждали, но се водят в оценките си от диви партийни страсти и злоба. Правдата обаче следва да се потърси при другите, тези, които го познават отблизо, които са работили с него, делили са отговорност, вземали са трудни решения, участвали са дори в рисковани операции по времето, когато социалистическа България бе огромна строителна площадка, а Пенчо Кубадински беше един от ръководителите на младите в това съзидание.
И тогава чрез впечатленията и спомените им изпъква истинският бай Пенчо - родолюбец, енергичен водач при изграждането на новото, отличен организатор и вдъхновител, народен човек - той беше сред обикновените хора толкова често, буквално живееше с техните грижи и радости.
Ето и малко от историята на моето познанство и сътрудничество с него.

Дълги години като помощен орган на Министерския съвет в НР България действаше Комисията по строителството. Неин шеф по мое време беше Пенчо Кубадински - зам.-председател на Министерския съвет. Решенията на тази комисия имаха силата на постановления на Министерския съвет.
Сред най-важните за икономиката на страната обекти в изграждане бяха газопроводът от румънската граница до газохранилището край с. Чирен, както и заводите за алуминий и за тежки автомобили "Мадара" в град Шумен. Тогава аз ръководех Оперативното управление в Министерството на строежите и строителните материали (МССМ), като следях отблизо почти всекидневно хода на строителството и евентуално възникващите проблеми. От румънска страна имах за партньор един много ерудиран и опитен инженер - Николае.  
От информацията, която получавах, разбрах, че на строежите на двата завода е възникнал остър проблем. Оказа се, че поради техническа грешка са проектирани метали по западен стандарт, макар че ние отдавна вече не работехме с него. По тази причина нямаше договорени за внос подобни материали.
Препроектиране, преработка на произведените и доставени на обекта метални заготовки щеше да отнеме не по-малко от 6 месеца, а да се прави внос от чужбина би струвало няколкостотин хиляди долара, милиони дори! Те също щяха да ни забавят с поне 6 месеца - така протакаха в годините на Студената война нашите поръчки западняците.
Оплаках се на Николае. Изненада ме, че и той има тежък дерт. Така взаимно изплакахме болките си. И виж ти куриоз, шега на Съдбата: оказа се, че аз мога да реша неговия проблем, а той - моя!
Много бързо се договорихме да направим бартер - тон за тон, а превозните средства да се срещат и разминават на Моста на дружбата над Дунава.
На следващия ден по обяд вече знаех, че първите камиони успешно са се разминали. Същия ден от 17,30 часа имаше заседание на комисията. Закъснях с двайсетина минути. Знаех, че Пенчо Кубадински не обичаше разтакаването и затова влязох в залата малко притеснен. Владееше странна тишина. По лицето на др. Кубадински видях, че е напрегнат и като че ли нещо ядосан.
Веднага се извиних за закъснението и доложих:
- Другарю Кубадински, строителството на Завода за алуминий няма да спре! Първите 20 тона от липсващите профили вече са на площадката!
Председателстващият ме изгледа някак странно, косо и с недоверие. После той нареди да го свържат веднага с Главно управление на Строителните войски. На телефона беше полк. Минчо Минчев - главен инженер. Той така ентусиазирано и радостно докладваше, че неговият ентусиазъм неусетно се предаде на всички в залата. Лицето на Кубадински изведнъж се промени. Полу на шега той зададе въпрос, на който предварително знаеше отговора:
- Абе, ти да не си авджия? - и ме погледна отблизо - едната му вежда бе спусната максимално ниско, а другата вдигната максимално високо.
След кратка, но напрегната пауза той добави:
- И друг път, и на друго място, и по друг повод съм казвал: Има ли много сложна, трудна работа за вършене, дайте я на авджиите. Те ще изберат най-важната мушка и ще предложат най-рационалното решение!
Два дни след случката пътувахме заедно към с. Лозница. И в движение си припомнихме и други истории из нашата строителна одисея. Изобщо говорихме за много неща. Самият аз се чувствах безкрайно щастлив, че имах възможност не само да пътувам с един толкова популярен човек, но имах и уникалната възможност свободно да изказвам мнения както за отрасъла, към който безвъзвратно принадлежахме, така и по големите проблеми, засягащи развитието на страната ни.
Пристигнахме в родното му село привечер - слънцето се беше скрило зад хоризонта. Когато колата спря на площада, там нямаше хора. Но в момента, в който той слезе, такова множество ни заобиколи и толкова много ръце се протягаха за здрависване, че ние, спътниците му, едва не се изгубихме сред гъмжилото от хора. Толкова много ръце търсеха неговите и толкова многогласно се произнасяше: "Бобайко Пенчо, бобайко... бобайко..." (от турски - татко, бащице)
Да си призная, това обръщение го чувах за първи път. Не знаех какво означава на български. Но по радостните лица на тези, които го произнасяха, по неприкритата добронамереност и сърдечност бързо разбрах, че става дума за безгранично изразяване на човешка топлота, взаимно уважение и признание.
Видимо Пенчо Кубадински лично се познаваше с тези, които го поздравяваха и протягаха към него ръце. Към някои той сам отправяше реплики:
- А, селям алейкум, селям алейкум (от турски - Мирът да е над теб, Мир на теб), Марин ага, Демир ага, а Иван ага как е? Нека намине да се видим!
От време на време той пускаше по някоя лакардия на турски и в ответ получаваше звучен смях. Чувстваше се, че той - популярният ръководител, тук "плува в свои води". Когато напускахме площада, бай Пенчо се спря до един, на външен вид трудов човечец, и го попита:
- Абе, буля дълги години беше баш майсторка сред майсторките на хубави баници. Жива ли е още и майстори ли ги още?
Отидохме в една голяма одая - подът беше постлан с хубав домашен килим, а покрай стената бяха наредени прекрасни ръчно везани възглавници.
Изненадах се, когато видях "Бобайко Пенчо" кръстосал крак връз крак върху една дебела възглавница да пуска някакви пиперливи негови творения, на които присъстващите отговаряха с дружен смях.
И в този момент, като по команда, множеството се раздели на две и в образувалата се пътека две 15-16-годишни момчета помогнаха на една доста възрастна жена да внесе огромна кръгла тава с разкошна поне на външен вид баница. Тя също тихо прошепна "Бобайко, бобайко...", а той хвана ръката й и я целуна.
Ако кажа, че този жест бе съпроводен с небивали овации, ще дам едва много скромен израз на това, което се случваше тогаз пред очите ми.
Не след дълго време с дружните усилия на всички присъстващи тавата беше изпразнена, а стопанката й седна на едно трикрако столче. С цялото си поведение, с чаровната си усмивка тя показваше непринудено човешко великолепие!
И тогава една върволица от женици, ситнейки, дойде да поднесе в различни подноси все кръгли баници с неповторим разкош и с всички възможни лакомства, сътворени от природата.
Много пъти след това по различни поводи и на различни места ми се е случвало да пробвам какви ли не хубави баници, но винаги се връщам към това гостуване на бай Пенчо в родната му Лозница - тогава сякаш пред нас се изправи кулинарното изкуство в пълната си прелест. И най-важното - присъствахме на една искрена и непринудена близост, на една сърдечна топлота в човешките взаимоотношения.